Дийн Кунц
Ускорение (18)

Глава 18

Беше абсолютно сигурен, че е залостил задната врата на връщане от гаража. Сега тя беше отключена.

Излезе на верандата и огледа гората на запад. На преден план имаше няколко бряста, а зад тях — борове. Утринното слънце пречупваше сенките на дърветата обратно към гората, но когато опиташе да влезе навътре в мрачното царство, не можеше да го освети.

Докато обхождаше с поглед зеления гъсталак и търсеше издайническото отражение на лещите на бинокъл, забеляза движение. Някакви странни форми се шмугваха сред дърветата и се размиваха подобно на птици в полет, хвърляйки бледи отблясъци при докосването на слънцето.

Обзе го чувството за присъствие на нещо свръхестествено. Ала формите се отделиха от дърветата и се оказаха просто един елен, две сърни и едно малко. Помисли си, че може нещо да ги е уплашило в гората, но те потичаха по поляната и спряха. Спокойни като сърни в рая, започнаха да пасат крехката трева.

Били ги остави да закусват, върна се в къщата и заключи задната врата, въпреки че това не му даваше никаква сигурност. Ако убиецът нямаше ключ, със сигурност имаше шперцове и знаеше как да ги използва.

Без да докосва бележката, Били отвори хладилника и извади кутия портокалов сок. Надигна я и глътна аспирините, загледан в залепената хартия. Не я пипна.

Сложи две парчета кекс да се препекат. Намаза ги с фъстъчено масло и ги изяде на кухненската маса.

Ако не прочетеше бележката, а я изгореше в мивката и отмиеше пепелта, щеше да напусне играта. Първото слабо място на тази идея бе същото, което бе уболо съвестта му и предишния път — бездействието също представляваше избор. Вторият проблем беше, че и той самият беше станал жертва на нападение. И му бяха обещали още.

Готов ли си за първата си рана?

Психопатът не беше подчертал по никакъв начин първата, но на Били му беше ясно къде пада акцентът. Макар да си имаше слабости, самозалъгването не беше една от тях. Ако не прочетеше бележката, ако се опиташе да излезе от играта, щеше да бъде невъзможно да отгатне какво предстои. Когато секирата тръгнеше да пада, нямаше дори да чуе как разсича въздуха над главата му.

Имаше и нещо друго. Това в никакъв случай не беше игра за убиеца, Били си бе разбрал това предната нощ. Ако останеше без други кандидат-играчи, психопатът нямаше да си вземе топката и да си тръгне. Щеше да стигне докрай, да направи каквото си бе наумил.

На Били му се искаше да продължи с дърворезбата. Решаваха му се кръстословици. Беше добър в това. Да пере, да работи в градината, да чисти улуците, да боядиса пощенската кутия. Да потъне в ежедневните си задачи, да намери утеха в тях. Искаше да работи в бара, да остави времето да минава в монотонни неща и празни приказки.

Нуждата си от драма, от мистерия задоволяваше при посещенията си в „Шепнещите борове“ — в озадачаващите думи, които Барбара понякога изговаряше, в непоклатимата си вяра, че за нея има надежда. Не му трябваше нищо повече. Нямаше нищо повече.

Нямаше нищо повече, докато не се появи това, от което той не се нуждаеше, нито пък го искаше, но не можеше да го избегне.

Свърши с кекса и занесе чинията на мивката, където я изми, изсуши и прибра.

Отиде в банята и махна превръзката от челото си. Всяка кукичка бе разкъсала тъканта на две места. Шестте дупки бяха зачервени, раните бяха още пресни. Почисти ги внимателно, намаза ги отново със спирт, кислородна вода и мехлем, после сложи нова превръзка.

Челото му не гореше. Ако кукичките бяха замърсени, нямаше да предотврати инфекцията, особено ако връхчетата и контрите бяха закачили костта.

Не рискуваше да хване тетанус. Преди четири години, когато правеше промени в гаража заради дърводелската работилница, беше порязал дълбоко лявата си ръка на една панта, остра и разядена от ръждата. Тогава му сложиха инжекция против тетанус. Затова сега нямаше нужда да се тревожи. Нямаше да умре от тетанус. Нито пък от инфекция от кукички. Създаваше си изкуствено тази тревога, за да не мисли за реалните и по-големи заплахи.

Отиде в кухнята и отлепи бележката от хладилника. Смачка я на топка и тръгна към кофата за боклук. Вместо да я изхвърли обаче, той я изглади на масата и я прочете.

Стой вкъщи тази сутрин. Мой партньор ще дойде при теб в 11:00. Чакай го на предната веранда.

Ако не останеш вкъщи, ще убия дете.

Ако информираш полицията, ще убия дете.

Изглеждаш много ядосан. Не ти ли протегнах ръка? Протегнах ти.

Партньор. Тази дума го тревожеше. Въобще не му харесваше.

В редки случаи убийците работеха по двойки. Полицаите ги наричаха партньори убийци. Удушвачът от Хилсайд в Лос Анджелис не беше един човек, а двама братовчеди. Снайперистът от Вашингтон — двама мъже. Семейство Мансън бяха повече от двама.

Един прост барман можеше да се надява на вниманието на един безмилостен психопат. Чак на двама — не.

Били дори не помисли да се обади на полицията. Изродът на два пъти показа, че говори сериозно. Ако Били не се подчинеше, той наистина щеше да убие някое дете. В този случай поне имаше избор, при който не се налагаше да осъжда някого на смърт.

Макар че в първите четири реда нямаше нищо сложно за разбиране, последните два бяха доста загадъчни.

Не ти ли протегнах ръка? Очевидно беше, че му се подиграва. Били усети и нещо като намек, че информацията, която се съдържа в бележката, би му била полезна, стига да я разбере. Препрочете я шест, осем, десет пъти, но не му стана ясно. Само се ядоса.

Все пак разполагаше с нова бележка, която можеше да използва като доказателство. Макар че не беше кой знае колко съдържателна и нямаше да направи особено впечатление на полицията, възнамеряваше да я запази.

Отиде в хола и огледа книгите. През последните години те бяха просто предмети, от които се налагаше да бърше праха. Взе „В наше време“, мушна бележката между първите две страници и остави томчето обратно на полицата.

Помисли си за Лани Олсен, който седеше мъртъв в креслото с приключенски роман на скута си.

Отиде в спалнята и измъкна револвера изпод възглавницата. Докато го държеше, си припомни усещането при стрелба. Той се втвърдяваше в дланта му и откатът преминаваше по костите на ръката му, като създаваше водовъртеж в костния му мозък, както когато рибите се мятаха във водата.

В едно от чекмеджетата на скрина имаше отворена кутия с амуниции. Той сложи три резервни патрона във всеки от предните джобове на панталона си. Струваха му се достатъчни. Каквото и да предстоеше, нямаше да е война. Сцената щеше да е пълна с агресия и кръвожадност, но пък щеше да е кратка.

Изглади смачканото спално бельо на леглото. Нямаше кувертюра, но оправи възглавниците и подпъхна чаршафа и завивката под дюшека, така че да са добре опънати.

Когато взе револвера от нощното шкафче, Били си спомни не само отката, но и чувството да убиеш човек.