Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (95)

XCIV

Поява на божеството, което придава цвят на нещата.

Стига тази жена да си тръгне, и всички неща ще се променят. Какво е спечеленото за деня, ако вече не служи да разхубави другия ден? Ти мислеше, че можеш да го използваш, за да проумееш, и ето че вече няма нищо за проумяване. Какво е твоят сребърен съд, ако вече няма чайна церемония с нея преди любовта? Какво е чемширената флейта, окачена на стената, ако нея вече я няма, за да й пееш? Какво са дланите на ръцете ти, ако вече не служат да поемат тежестта на лицето, когато заспива? Ето че приличаш на дюкян, където не би имало друго, освен предмети за продан и които изобщо не са получили място у нея и, значи, у тебе. Всеки със свой етикет, с надежда да оживеят.

Същото е с часовете на деня, които вече не са очакване на една лека стъпка, после на една усмивка на вратата ти, а тази усмивка е питата мед, приготвена от любовта в мълчание далеч от теб, с която ще се наситиш. Които вече не са часове на сбогуването, когато се налага да си тръгнем. Които вече не са часове на съня, когато възобновяваш желанието.

Вече няма храм, а разпилени камъни. И тебе вече те няма. И как би се отказал, даже да знаеш, че ще забравиш и ще съградиш друг храм, защото такъв е животът, че някой ден тя пак ще вземе този съд, този килим от дълговлакнеста вълна и тези часове сутрин, обед и вечер, и пак ще придаде смисъл на постигнатото от тебе, и пак ще придаде смисъл на умората ти, и пак ще те накара да се почувствуваш близо или далеч, да усещаш, че се приближаваш, отдалечаваш, губиш или отново намираш нещо. Защото сега, когато тя вече не служи за ключов камък на свода, ти не се приближаваш, нито се отдалечаваш, нито губиш, нито отново намираш, нито удължаващ, нито отсрочваш каквото и да било на света.

Защото ако вярваш, че си в допир с нещата и можеш да ги вземаш и да ги пожелаваш, и да се отказваш от тях, и да им възлагаш надежди, и да ги разбиваш, и да ги разпиляваш, и да ги завладяваш, и да ги притежаваш, ти грешиш, защото вземаш, задържаш, притежаваш, изгубваш, намираш отново, възлагаш надежди, желаеш единствено светлината, която им е дадена от тяхното слънце. Защото не съществува мостче между теб и нещата, а между теб и невидимите лица, които са от света на Бога, на империята или на любовта. И ако те виждам в морето, моряко, причината е едно лице, превърнало отсъствието в съкровище, завръщането, за което разказват старинните песни на галерите, приказките за вълшебни острови и за тамошните коралови рифове. Защото, казвам ти, за теб песента на галерите изпълва песента на вълните даже когато вече не съществуват галери, и кораловите рифове обагрят с цвета си цвета на залезите над водите, даже ако твоите платна никога не те отведат дотам. И корабокрушенията, за които са ти разказвали, вплитат своя траурен марш за погребването на мъртвите в жалбите на морето край отвесните крайбрежни скали, даже ако никога не ти се случи да потъваш. — В противен случай, какво щеше да правиш, освен да се прозяваш, докато теглиш сухи корабни въжета, а сега ето те кръстосал ръце на гърдите си, обширен като морето. Защото не познавам нищо, което в началото да не е било лице или цивилизация, или съграден храм за сърцето ти.

И затова ти не искаш да се откажеш от самия себе си, когато, живял твърде дълго от една любов, вече нямаш друг смисъл.

Ето защо затворническите стени не могат да зазидат оня, който обича, тъй като той е от една империя, която не се гради от нещата, а от смисъла на нещата, и нехае за стените. И щом някъде тя съществува, дори спяща и като че ли мъртва, без да му служи за нищо в момента, и даже да издигнеш тези крепостни стени между нея и него, ето че мълчаливо и скришом в мисълта си тя черпи сили. И ти не би могъл да ги разделиш.

Същото е с всяка поява, породена от божествения възел, който свързва нещата. Лишен ли си от него, ти не можеш нищо да получиш от тази, която само желаеш и която те раздразва в безсънната ти нощ, не повече, отколкото твоето куче, ако е гладно, от картинката на месо, защото не се е родил богът, който води началото си от мисълта и преодолява стените. Ала аз ти го казах по повод на господаря на имението, който се разхожда по изгрев из влажните нивя. Нищо от имението не му служи в момента. Той вижда само един изровен път. И все пак не прилича на някой друг, а е благороден по сърце. Така е и с оня, който е часовой на империята и не получава нищо от нея, освен един път за обход, постлан с гранит под звездите. Той крачи напред-назад, застрашен в плътта си. Познаваш ли нещо по-окаяно от него — затворник в затвор от сто крачки? Натежал от оръжия, наказван с тъмница, ако подвие крак, и със смърт, ако заспи. Вкочанен от мраза, подгизнал от дъжда, обгорен от пясъка, той няма какво друго да очаква, освен някоя пушка, която се прицелва в мрака на линията на сърцето му. Познаваш ли нещо по-отчайващо? Кой просяк не е по-богат със свободата на постъпката си и с гледката на хора, в която се потапя, и с правото си да се разсейва наляво-надясно?

И все пак моят часовой е част от империята. И империята го подхранва. Той е по-обширен от просяка. И даже смъртта му ще бъде възнаградена, защото тогава той се заменя за империята. Аз изпращам затворниците да трошат камъни. И те ги трошат и се чувствуват празни. Но ако ти си строиш къща, мислиш ли, че чукаш същите камъни? Ти градиш стената на къща и твоите действия не са наказание, а химн.

Защото е достатъчно да смениш перспективата, за да видиш ясно нещата. Ти считаш, несъмнено, че този тук е станал по-богат, ако е спасен в момента, в който ще умре, и продължи да живее. Ала ако смениш планината и разглеждаш съдбата му в завършен вид и вече свързана като сноп, ще го видиш по-щастлив от една смърт, която е имала смисъл.

Същото е с човека, заловен по моя заповед през една нощ по време на война, за да ми издаде плановете на противника. „Аз съм от моя край, рече ми той, и палачите ти нищо не могат да сторят…“ Бих могъл да го смажа под воденичен камък, без да изтръгна маслото на тайната, тъй като той беше част от своята империя.

— Беден си — казвах му — и си в моя власт.

Ала той се смееше, чувайки ме да го наричам „беден“. Защото не можех да го отделя от притежаваното от него богатство.

Всъщност в това е смисълът да се учиш. Защото твоите истински богатства не са предмети, които биха имали стойност, когато се ползваш от тях, както е с магарето, когато го яздиш, или с паниците, когато се храниш, но са лишени от смисъл, щом веднъж ги подредиш. Нито когато по силата на нещата си разделен с тях, както с жената, която се задоволяваш да желаеш, без да обичаш.

Тъй като животното безспорно достига само до предмета. Но не и до оцветяването на предмета според един език. Ала ти си човек и се подхранваш от смисъла на нещата, а не от нещата.

И аз те изграждам и те възпитавам. И в камъка ти показвам онова, което не се съдържа в него, а е душевно вълнение на скулптора и величие на мъртвия войн. И ти ставаш по-богат от това, че някъде съществува каменният войн. И продължил да те възпитавам, от овцете, козите, жилищата и планините, аз изграждам за теб едно имение. И ако нищо от имението не ти служи в момента, ето че все пак то изпълва сърцето ти. Аз вземам обикновените думи и свързвайки ги в поемата, те обогатявам с тях. Вземам реки и планини и свързвайки ги в моята империя, те въодушевявам. И в дните на победа болните от рак на смъртния си одър, затворниците в затвора, погубените от дългове между приставите сияят от гордост, защото няма стена, нито болница, нито затвор, които да попречат да получиш, понеже аз извлякох от тази разнородна материя един бог, който нехае за стените и е по-силен от мъченията.

И затова, казах ти, аз изграждам човека, разрушавам стените, изтръгвам решетките и го освобождавам. Защото съм изградил оня, който се свързва с другите и нехае за крепостните стени. И нехае за тъмничарите. И нехае за мечовете на палачите, които не могат да го смалят.

Тъй като ти безспорно съвсем не предаваш от единия на другия. А от единия на империята и от другия на империята, която за вас има две значения. И ако ме попиташ: „Как да бъда с тази, която обичам, когато стените или моретата или смъртта ме делят от нея?“, ще ти отвърна, че е безполезно да викаш към нея, а че ти стига само да обичаш нежно онова, от което никоя стена не те разделя — образа на дома, на подноса за чай и на чайника, на килима от дълговлакнеста вълна, чийто ключов камък на свода е спящата съпруга, защото ти е дадено да я обичаш, макар че отсъства и макар че спи…

Затова казвам, че за изграждането на човека е важно най-напред не да го учиш, което е напразно, ако той се превръща в самоходна книга, а да го възпиташ и да го поведеш към етажите, където вече не са нещата, а лицата, породени от божествения възел, свързващ нещата. Тъй като няма защо да възлагаш надежди на нещата, ако не откликват едно на друго, което е единствената музика за сърцето.

Същото е с труда ти, ако е хляб за децата или замяна за нещо по-голямо от тебе самия. Така е и с любовта ти, ако е по-висш порив от стремежа да притежаваш едно тяло, защото затворена в себе си е радостта, която то ти дава.

И ето защо първо ще ти поговоря за качеството на създанията.

Когато сред тъгата на знойните нощи, връщайки се от пясъците, посещаваш квартала на червените фенери и избираш тази тук, за да забравиш в нея любовта, и я галиш и я чуваш да ти говори и отговаря, дори да е хубава, все пак щом веднъж е изконсумирана любовта, ти си тръгваш оголен от собствената си същност, без да отнесеш спомен в сърцето си.

Но случи ли се същата наглед, със същите жестове, със същото изящество, със същите думи, да се окаже принцесата, потеглила от един остров с поток бавни кервани, петнадесет години потопена в музика, поезия и мъдрост, и постоянна, и способна да изгаря от гняв при обида, и да изгаря от вярност при изпитанията, и богата с непреклонната част в себе си, преизпълнена с богове, които не би могла да предаде и готова да остави на палача изключителната си прелест заради едничка изисквана от нея дума, която няма да промълви, тъй съвършено изградена в благородството си, че последната й стъпка би била по-патетична от танц, ако се случи така, че когато ти влезеш в лунната стая с излъскани плочи, където тя те очаква, тази жена разтвори за теб младите си обятия и дори сега да произнесе същите думи, тук те биха били израз на една съвършена душа, тогава аз ти казвам: по изгрев ти ще тръгнеш отново към твоите пясъци и към твоите тръни, но вече не ще си същият, а благодарствен химн към Бога. Защото има стойност не индивидът с жалката си обвивка и своя пазар на идеи, а преди всичко душата — повече или по-малко обширна, с нейните климати, планини, пустини от мълчание, топящи се снегове, покрити с цветя склонове, застинали води — цял един невидим и монументален залог. И от нея зависи щастието ти. И вече не можеш да се отделиш от нея. Защото не е все едно да плаваш по маловодната река, даже да затвориш очи, за да усетиш люлеенето й, и да пътуваш по плътните морета. Защото удоволствието от фалшивия диамант не е същото, както от истинския диамант, въпреки приликата им. И тази, която мълчи пред теб, не е еднаква с другата, вглъбена в своето мълчание.

И ти вече не можеш да сбъркаш едната с другата.

Ето защо отказвам да облекча тежката ти задача и поради това, че жените са сладостни за твоето тяло, да те улесня в пленяването им, лишавайки ги от техните повели, откази и от благородството им, тъй като по такъв начин бих разрушил точно това, към което твърдиш, че се домогваш.

И ако са проститутки, от тях ти вече ще почерпиш само силата да забравиш там любовта, докато единственото действие, което аз спасявам, е това, което обогатява за бъдещо действие — да те подтикна, да речем, при твоето изкачване да покориш планината, което те подготвя за покоряването на другата, по-висока планина, или пък да ти предложа — за да създам устоите на твоята любов — да изкачиш недостъпната душа.