Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (119)

CXVIII

Спомних си за пророка с тежък поглед, който освен това беше кривоглед. Дойде при мен и гняв напираше в него. Мрачен гняв:

— Редно е — рече той — да ги изтребим.

И аз разбрах, че имаше вкус към съвършенството. Защото единствено смъртта е съвършена.

— Те са грешници — добави той.

Аз мълчах. Виждах добре пред очите си тази изсечена като меч душа. Но си мислех:

„Той съществува против злото. Съществува единствено чрез злото. Какво би бил всъщност без злото?“

— Какво желаеш — попитах го, — за да си щастлив?

— Победата на доброто.

И разбирах, че лъже. Понеже наричаше „щастие“ неупотребата и ръждата на своя меч.

И постепенно ми се разкриваше тази истина, при това ослепителна: че който обича доброто, е снизходителен към злото. Че който обича силата, е снизходителен към слабостта. Тъй като, ако думите си показват език едни на други, доброто и злото все пак се смесват и лошите скулптори са чернозем за добрите скулптори, и тиранията изковава срещу себе си гордите души, и гладът е причина да се поделя хлябът, което е по-сладко от хляба. И тези, които крояха заговори против мен, преследвани от жандармите ми, лишени от светлина в подземията, свикнали с една близка смърт, пожертвували се за други, приели риска, нищетата и несправедливостта от любов към свободата и справедливостта, в моите очи винаги притежаваха сияйна красота, която лумваше като пожар в местата за наказание, поради което никога не ги лишавах от смъртта им. Какво е диамантът, ако не трябва да се издълбае скриващата го твърда обвивка? Какво е сабята, ако не съществува враг? Какво е едно завръщане, ако няма отсъствие? Какво е верността, ако няма изкушение? Победата на доброто е триумфът на послушния добитък край яслата. А аз изобщо не разчитам на уседналите или на ситите.

— Ти воюваш против злото — казах му — и всяка битка е танц. И извличаш твоето удоволствие от удоволствието от танца, тоест от злото. Аз бих предпочел да танцуваш от любов.

Понеже ако основа за теб империя, където хората се въодушевяват от поеми, ще дойде часът на логиците, които ще заумуват над тях и ще ти открият опасностите, застрашаващи поемите в противоположното на поемата, като че ли съществуваше противоположност на каквото и да е в света. Тогава ще се народят полицаите, които, смесвайки любов към поемата и омраза към противоположното на поемата, ще се заемат вече не да обичат, а да мразят. Сякаш любовта към кедъра беше равнозначна на унищожаването на маслината. И те ще пратят в тъмницата било музиканта, било скулптора, било звездоброеца, според случайните си умозаключения, които ще са глупав вятър от думи и слабо въздушно трептение. И от този момент нататък моята империя ще западне, защото да съживяваш кедъра съвсем не значи да унищожаваш маслината, нито да отричаш аромата на розите. Хвърли в сърцето на един народ семето на любовта към платнохода и той ще привлече всичкото пламенно усърдие на твоята земя, за да го превърне в платна. Ала ти искаш да ръководиш създаването на платната, като преследваш, изобличаваш и изтребваш еретиците. Следователно става така, че всичко, което не е платноход, може да се нарече противоположност на платнохода, защото логиката води накъдето поискаш. И от чистка към чистка ти ще изтребиш народа си, тъй като се оказва, че всеки един обича и нещо друго. Още повече, ще унищожиш и самия платноход, понеже химнът на платнохода се беше превърнал при ковача на гвоздеи в химн на работилницата за гвоздеи. Тъй че ще си го хвърлил в затвора. И няма да има гвоздеи за кораба.

Същото е при този, който мисли, че облагодетелствува великите скулптори, изтребвайки лошите скулптори, които в своя глупав вятър от думи той нарича противоположност на първите. А аз казвам, че ти ще забраниш на сина си да избере занаят, даващ толкова малко надежди за преживяване.

— Ако добре те разбирам — наежи се кривогледият пророк, — аз би трябвало да търпя порока!

— Съвсем не. Нищо не си разбрал — отвърнах му аз.