Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (47)

XLVI

Притисна сърцето ми тежестта на света, сякаш бях я поел върху себе си. В самотата, облегнат на едно дърво и кръстосал ръце на гърдите си сред вечерния вятър, аз получих в залог тези, които имаха нужда да намерят в мен своето значение, след като го бяха изгубили. Бе изгубила значението си скромната майка, чието дете бе починало. Тя стои там, пред гроба, като някакво непотребно отсега нататък минало. Тя се беше превърнала в гора от лиани, обвила едно цветущо дърво, което изведнъж вече е само мъртъв дънер. „И какво ще правя, казва си тя, с моите лиани? И какво ще правя с млякото, което напира?“

И онзи, когото проказата близва като бавен огън, и той се оказва откъснат от човешката общност и не знае какво да прави с поривите на сърцето си, които дълго време са били възпитавани в него. Или оня твой познат, който обитава своя собствен рак и беше подхванал хиляди работи, изискващи от него да живее дълго, подобен на дърво, търпеливо изграждало цялата си система от корени и изведнъж открило, че е център на безполезни израстъци, сякаш виси над света. Или оня, на когото изгоря оборът, или ваятелят, изгубил дясната си ръка. Или всеки човек, чиито очи угасват.

Притисна сърцето ми тежестта на всички неуспели да намерят подкрепа. Отхвърлени от своите или откъснати от тях. И човекът на смъртния си одър — възел от страдания, — който обръща и преобръща едно вече ненужно занапред тяло като строшена каруца и навярно призовава смъртта, но тя го отблъсква. И вика: „За какво е нужно, Господи? За какво е нужно?“

Това тук са все войници от разгромена армия. Но аз ще ги събера и ще ги поведа към тяхната победа. Тъй като за всички армии има победи, макар и различни. Ето че сред другите те са само една стъпка в хода на живота. Увяхващото цвете оставя своята семчица, изгниващото зърно дава живот на стеблото и от всеки разкъсан пашкул се показват крилца.

Ах, вие сте чернозем, храна и талига за великолепното възнесение на Бога!