Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (15)

XIV

В мълчанието на моята обич издадох заповед да екзекутират много от тях. Но всяка смърт подхранваше подземната лава на бунта. Защото човек е склонен да приема очевидното. А нямаше и помен от него. Трудно беше да разберат в името на каква неоспорима истина отново някой умира. Точно тогава почерпих от мъдростта на Бога познания за властта.

Понеже властта въобще не може да се обясни със строгостта. А единствено с простотата на езика. И строгостта, разбира се, е необходима, за да се наложи новият език, понеже за него няма никакви нагледни доказателства — той не е нито по-истински, нито по-фалшив, а друг. Но как строгостта би наложила език, който би разделил хората, оставяйки ги да си противоречат? Защото да наложиш такъв език, значи да наложиш разделение и да разрушиш строгостта.

Постигам го чрез неограничената си власт, като опростявам нещата. Тогава принуждавам човека да стане друг — и по-освободен, и по-просветлен, и по-щедър, и по-усърден; да придобие най-сетне вътрешно единение със самия себе си в своите стремежи и щом веднъж се самопостигне — понеже проглежда и отрича ларвата, която открива, че е бил преди, понеже се удивлява на собственото си великолепие, — той е очарован и става мой съюзник и воин на строгостта ми. А строгостта ми няма друго основание, освен неговата роля. Тя е монументална порта, през която ударите с камшик навярно принуждават стадото да мине, за да смени козината си и да се преобрази. Но всички тези хора съвсем не са заставени: те са приобщени.

А и строгостта е напълно безрезултатна, ако, веднъж прекосили преддверието, оголени от обвивката на предишната си същност и напуснали пашкула си, хората не усещат в тях да се разтварят крила и далеч от мисълта да прославят страданието, което ги е изградило, откриват, че са осакатени и печални, и се извръщат към другия бряг, който са напуснали.

Тогава, скръбно и ненужно, реките преливат от човешка кръв.

Тези, които екзекутирах — а това значи, че не съм успял да ги приобщя, — бяха доказателство за моята заблуда. Тогава измислих тази молитва:

„Господи, наметалото ми е много късо и аз съм лош пастир, който не съумява да приюти своя народ. Откликвам на нуждите на едни, а вредя на интересите на други.

Господи, зная, че всеки стремеж е хубав. И стремежът към свободата, и стремежът към дисциплината. И поривът към хляба за децата, и този към пожертвованието на хляба. И този към науката, която изследва, и оня към почитта, който приема и създава устои. И стремежът към йерархиите, който обожествява, и оня към подялбата, който разпределя. Към времето, което позволява съзерцанието, и към труда, който запълва времето. Към любовта чрез духа, която наказва плътта и извисява човека, и към милосърдието, което превързва раните на плътта. Към бъдещето, което трябва да съградим, и към миналото, което трябва да опазим. Към войната, която посява семената, и към мира, който прибира реколтата.

Но зная също, че тези спорове са само спорове относно езика и че всеки път, когато човек се извисява, той ги наблюдава от малко по-високо. И споровете вече ги няма.

Господи, искам да съградя благородството на моите воини и красотата на храмовете, за които те да се заменят и което би придало смисъл на живота им. Но тази нощ, докато се разхождах в пустинята на моята обич, срещнах разплакано момиченце. Обърнах лицето му, за да прочета в очите му. И тъгата му ме заслепи. Откажа ли, Господи, да я узная, отказвам една част от света и съвсем не съм завършил делото си. Не че се отвръщам от висшите си цели, но нека това момиченце бъде утешено! Защото само тогава светът върви добре. Това момиченце също е знак на света.“