Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (76)

LXXV

Ето защо разбивам единосъщната любов в разнородни колони, в куполи и в патетични скулптури. Понеже когато изразявам единосъщността, аз я разнообразявам до безкрайност. И ти изобщо нямаш право да се възмущаваш.

Единствено важен е абсолютът, който води началото си от вярата, от пламенното усърдие или от желанието. Защото един е ходът на кораба напред, ала се оказва, че в него взема участие и този, който наточва длето, мие със сапунена пяна дъските на палубата, катери се по мачтата или смазва дървения клин.

Всъщност този безпорядък ви измъчва, защото ви се струва, че ако хората се подчиняваха на същите жестове и теглеха в същата посока, те биха станали по-могъщи. Но аз отговарям: ключовият камък на свода, ако го отнесем към човека, не се съдържа във видимите следи. Трябва да се издигнеш, за да го откриеш. И както не упрекваш моя скулптор, че за да достигне и схване същината, е опростил до крайност, но е използвал различни знаци като устни, очи, бръчки и коси, тъй като му е била потребна мрежа да улови плячката си — мрежа, благодарение на която, ако ти не си останеш късоглед, забил нос в творбата, в теб ще нахлуе такава меланхолия, която е една и ще те накара по друг начин да се само постигнеш, — така не упреквай и мен, че не ме тревожи подобен безпорядък в моята империя. Когато се объркваш, наблюдавайки групи хора, които теглят въжета в различни посоки, трябва да се отдалечиш малко, за да откриеш тази човешка общност, този възел на ствола, откъдето израстват различни клони, тази единосъщност, която най-напред желая да достигна и която е смисъл на моята империя. И вече ще виждаш само кораб на път в морето.

И обратно, ако аз предам на хората си любовта към плаването в морето и всеки един от тях бъде увлечен поради тежнение в сърцето, ти скоро ще видиш как те ще се заловят с различни неща според хилядите си различни качества. Един ще тъче платна, друг ще поваля дърво в гората с блясъка на своята брадва. Трети ще кове гвоздеи и ще има такива, които ще наблюдават звездите, за да се научат да управляват. И все пак всички ще са едно. Да създадеш кораба не значи да изтъчеш платната, да изковеш гвоздеите, да се ориентираш по звездите, а да предадеш вкуса на морето, който е един, и на светлината, на която той с нищо не би противоречал, а би представлявал общност в любовта.

Ето защо аз винаги присъединявам усилията си към другите, като отварям обятия за неприятелите си, за да ме извисят, знаейки, че съществува висота, откъдето битката би ми заприличала на любовта.

Да създадеш кораба не значи да го предвидиш в подробности. Ако аз съвсем сам изработя чертежите на кораба във всичките му разнородни части, няма да схвана нищо което да си заслужава труда. Всичко ще се измени, когато дойде ден да се строи и други освен мен могат да вложат силите си в тези нововъведения. Аз нямам нужда да познавам всеки гвоздей от кораба. Ала трябва да донеса на хората влечението към морето.

И колкото повече израствам по подобие на дървото, толкова повече се разклонявам в дълбочина. И моята катедрала, която е една, е произлязла от това, че този тук, изпълнен със скрупули, извайва укоризнено лице, от това, че другият, който умее да се радва, се радва и извайва усмивка. От това, че оня, който е устойчив, ми се съпротивлява, от това, че този, който е верен, остава верен. И не ме упреквайте, че съм приел безпорядъка и недисциплинираността, тъй като единствената дисциплина, която признавам, е тази на сърцето, което взема връх, и когато влезете в моя храм, ще ви завладее единосъщността му и величието на мълчанието му и когато видите там да падат на колене един до друг верният и непокорният, скулпторът и полировчикът на колони, ученият и неукият, развеселеният и натъженият, не ми казвайте, че са примери за несвързаност, защото те са едно чрез корена и храмът чрез тях е постигнал значението си, след като през тях е намерил всички пътища, които са му били необходими.

Ала греши оня, който създава привиден ред, неспособен да се издигне достатъчно високо, за да открие храма, кораба или любовта, и вместо истински ред налага казармена дисциплина, където всеки тегли в една и съща посока и еднакво ускорява ход, като удължава крачка. Понеже ако всеки от твоите поданици прилича на другия, ти съвсем не си достигнал единението, тъй като хиляда еднакви колони създават глупав огледален ефект, а не храм. И заключителната ти стъпка би била да изтребиш всичките тези хиляда поданици с изключение на един.

Истинският ред — това е храмът. Копнеж на сърцето на архитекта, който като корен свързва разнородните материали и за да бъде един, дълготраен и могъщ, даже изисква това многообразие.

Не става дума да се обиждаш от това, че единият е различен от другия, от това, че стремежите на единия са различни от стремежите на другия, от това, че езикът на единия съвсем не е езикът на другия, става дума да се зарадваш, защото ако си творец, ти ще изградиш храм с по-висок обсег от тяхната обща мярка.

Но аз наричам „слепец“ оня, който си въобразява, че твори, когато разпоява катедралата и един след друг нарежда камъните в редица според големината им.