Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (210)

CCIX

Тъй както този, който вярва, че ще намери радостта си в богатството на куп предмети, в безсилието си да я изскубне от тях, защото тя въобще не се крие там, умножава имането си, трупа предметите на пирамиди и отива да снове сред тях в подземията, подобен на диваците, които разглобяват барабана, за да хванат в плен звука.

Така узналите, че връзките на принудителни думи те подчиняват на моята поема, че принудителните структури те подчиняват на скулптурата на моя скулптор, че принудителните връзки между тоновете на китарата те подчиняват на душевното вълнение на китариста, и повярвали, че силата се крие в думите на поемата, в материала на скулптурата, в тоновете на китарата, ти ги размахват в неоправима бъркотия, а щом отново не намерят в бъркотията тази сила, понеже тя въобще не се крие там, те преувеличават, за да бъдат чути, своята врява, като в краен случай пренасят у теб вълнението, което ще изтръгнеш от счупването на куп чинии — вълнение, първо, със спорно качество, вълнение, второ, със спорна сила, което би постигнало много по-безспорен резултат, много повече би те завладяло, насочило, провокирало, ако ти го извличаше от тежестта на моя жандарм, когато ти смазва пръста на крака.

И ако аз пожелая да те завладея, казвайки ти „октомврийско слънце“ или „снежни саби“, необходимо е да конструирам капан, който да затвори плячка от естество, съвсем различно от естеството на капана. Но ако желая да те развълнувам чрез самите обекти на капана, понеже не ще посмея да ти кажа „меланхолия“, „здрач“, „любима“ — думи от поема, купени наготово от пазара, от които ти се повдига, — аз ще извлека не по-малка полза от слабото подражателно действие, което намалява ликуването ти, когато ти кажа „труп“ вместо „кошница с рози“, макар че нито едното, нито другото те засягат в дълбочина, и ще изляза извън обичайното, за да ти опиша най-изтънчени мъчения. И понеже и без туй не ще изтръгна от тях чувството, което въобще не се крие там, защото е слаба властта на думите, които предизвикват само горчива слюнка в устата ти, когато задействам механиката на спомена, ти започваш трескаво да се вълнуваш, да умножаваш изтезанията и подробностите на изтезанията, и миризмите на изтезанията, за да натежат в крайна сметка над мен по-малко, отколкото здравия крак на моя жандарм.

Щом се опитвам по такъв начин да те изненадам, чрез лекия шок от необичайното — и несъмнено ще те изненадам, ако вляза заднишком в залата за аудиенции, където те приемам, или ако, най-общо казано, прибягна към каквото и да е непоследователно неочаквано действие, — щом постъпвам така, аз съм само разсипник и привличам вниманието чрез опустошаването, понеже при втората аудиенция, разбира се, ти вече няма да се втрещиш от влизането ми заднишком и веднъж привикнал не само към някой абсурден жест, а и към непредвиденото в абсурда, ти няма да се удивляваш от нищо. И скоро ще клекнеш, мрачен и безсловесен, в безразличието на един изхабен свят. А единствената поезия, която още ще може да изтръгне от теб някакъв стон, ще е тази на огромната подкована обувка на моя жандарм.

Тъй като изобщо не съществуват непокорни, изобщо не съществува отделен човек, сам на света, не съществува човек, който да е истински откъснат от света. По-наивни са тези, които вярват в това, отколкото търгашите на шутовски стихове, които под предлог, че пишат поезия, забъркват любов, лунна светлина, есен, въздишки и морски бриз.

„Аз съм сянка, казва твоята сянка, и презирам светлината.“ Но живее от нея.