Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (165)

CLXIV

Време е наистина да ти дам знание за човека.

В северните морета има плаващи ледове с плътността на планини, но само мъничък хребет от масива се подава над водата в слънчевата светлина. Останалото спи. Същото е и с човека, от когото ти си осветил само нищожна част с магията на езика си. Защото мъдростта на вековете е изковала ключове, за да я овладееш. И понятия, за да я осветлиш. И от време на време при теб идва някой, който довежда до съзнанието ти една неизразена още част, с помощта на нов ключ, който е дума, като „ревност“ — говорих ти за нея, — изразяваща наведнъж определена мрежа от отношения, която, щом се сведе до копнежа към жената, ти осветлява смъртта чрез жаждата, и много други неща. И ти долавяш същината ми в постъпките ми дори и когато не би могъл да ми кажеш защо жаждата ме измъчваше повече, отколкото чумата. Ала въздействащата дума съвсем не е тази, която се обръща към незначителната осветена част, а изразява тъмната страна, която още няма свой език. И затова народите отиват там, където езикът на хората обогатява частта, която може да се изкаже. Тъй като ти не познаваш обекта на огромната си потребност от храна. Но аз ти го донасям и ти го изяждаш. И логикът говори за лудост, защото неговата вчерашна логика не му позволява да проумее.

Моята крепостна стена е силата, която организира тези подземни запаси и ги довежда до съзнанието. Защото неясни са потребностите ти, и несвързани, и противоречиви. Ти търсиш мир и война, правила на играта, за да се наслаждаваш на играта, и свобода, за да се наслаждаваш на самия себе си. Изобилие, за да те задоволи, и саможертва, за да намериш в нея себе си. Завоюване на запасите заради завоюването и наслада от запасите заради запасите. Святост заради яснотата на духа ти и победи на плътта заради излишествата на разума и сетивата ти. Пламенно усърдие в домашното огнище и пламенно усърдие в бягството от този затвор. Милосърдие по отношение на раните и рана на отделната личност по отношение на човека. Любов, изградена в наложената вярност, и откриване на любовта извън верността. Равенство в справедливостта и неравенство в издигането. Но от всички тези потребности в безпорядък, подобни на разпилени камъни, какво дърво ще създадеш, което да ги всмуче, да ги подреди и да изтръгне от теб човек? Какво светилище ще съградиш, което да вкара в употреба тези камъни?

Моята крепостна стена е преди всичко семчицата, която ти предлагам. И формата на стъблото и на клоните. Толкова по-трайно ще е дървото, колкото по-добре организира соковете на земята. Толкова по-трайна ще е империята ти, колкото по-добре погълне това, което й се предлага от теб. И безполезни са крепостните стени от камък, когато вече са само черупки на нещо мъртво.