Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (10)

IX

Така ми говореше моят баща:

— Накарай ги да съградят заедно кула и ще ги превърнеш в братя. Но ако искаш да се намразят, хвърли им зърно.

Казваше ми още:

— Нека първо ми донесат плодовете на труда си. Нека излеят в хамбарите ми реката на своите жътви. Нека съградят в мен хранилищата си. Искам да служат на моята слава, когато вършеят житото и наоколо се пука златната му обвивка. Защото тогава трудът, който беше потребен само заради прехраната, се превръща в химн. Ето че вече не будят голямо съжаление тези, чийто кръст се огъва под тежестта на чувалите, когато ги носят към мелницата. Или пък ги отнасят обратно, побелели от брашно. Тежестта на чувалите ги възвисява като молитва. И те се смеят от радост, понесли снопа сякаш е някакъв канделабър от зърно с връхчетата му и пурпурния му блясък. Защото една цивилизация се основава на онова, което изисква от хората, а не на онова, което им дава. А после, разбира се, те черпят от житото и се изхранват с него. Но за човека това не е съществената страна на нещата. Подхранва сърцето му не онова, което получава от житото, а това, което той му отдава.

Защото, повтарям, достойни за презрение са племената, които изпълняват чужди поеми и се хранят с чуждо жито или довеждат платени архитекти да строят градовете им. Тях аз наричам уседнали. И вече не откривам наоколо им като ореол златния прашец на вършаното жито.

Понеже, щом дарявам, справедливо е едновременно и да получавам, за да мога преди всичко да продължа да дарявам. Благословена да е тази замяна между дареното и възвърнатото, която позволява да продължиш пътя и да даряваш още и още. И ако възвръщането на този дар позволява да се възобнови плътта, то само даряването подхранва сърцето.

Виждал съм танцьорки, които съчиняват танца си. И щом танцът е вече създаден и изпълнен, никой друг не отнасяше плода на труда им, за да трупа запаси. Танцът преминава като пожар. И все пак наричам цивилизован народа, който създава сам танците си, макар танците да не дават нито реколта, нито пълни хамбари. А недодялан и груб е за мен оня народ, който подрежда по лавиците си предмети, плод на чуждия труд, макар да са най-изтънчените — дори и да се окаже способен да се опива от съвършенството им.

— Човекът — казваше баща ми — е преди всичко творец. И само хората, обединили усилията си, са братя. И животът тече пълнокръвно само у тези, които не са се настанили удобно в покоя на струпаните запаси.

Един ден му възразиха:

— Какво наричаш съзидание? Понеже ако имаш предвид едно значимо откритие, то малцина са способни за него. И в такъв случай ти говориш само за единици, а другите?

Баща ми отговори:

— Да създаваш — значи да пропуснеш може би ей тази стъпка в танца. Веднъж да забиеш накриво длетото в камъка. Не е важна съдбата на отделното движение. Това усилие ти изглежда безплодно — на теб, незрящия, забил нос в него, — но я се поотдръпни. Прецени по-отдалеч оживлението на този градски квартал. Там ще откриеш само пламенно усърдие и златен прашец от труда. И вече не забелязваш несполучилите усилия. Понеже този народ, приведен над изделията си, волю-неволю гради своите дворци, водохранилища или просторните си висящи градини. Творенията му сякаш по необходимост се раждат от чудото на движещите се пръсти. И казвам ти, те се раждат толкова от несполучилите в своите усилия, колкото и от преуспелите, защото не можеш да разделиш хората и ако спасяваш само големите скулптори, ще бъдеш лишен от големи скулптори. Кой ще е чак толкова безразсъден да избере занаят, даващ нищожни възможности да преживява от него? Великият скулптор се ражда от чернозема на лошите скулптори. Те му служат за стъпала и го въздигат. И красивият танц се поражда от пламенното усърдие на танцуващия. А пламенното усърдие изисква всички да танцуват — даже и тези, които танцуват лошо — иначе няма нито плам, нито усърдие, а заучени движения и безсмислен спектакъл.

Не осъждай грешките им като историка, оценяващ някоя отминала епоха. Та кой ще упрекне кедъра, че още е само семчица, или стъбълце, или накриво израснала вейчица? Остави го да се развие. От грешка на грешка ще избуява кедровата гора, от която — щом се развихри могъщият вятър — ще се разнесат химните на нейните птици.

И баща ми завършваше:

— Вече ти казах. Един ще пее — ти не се тревожи от това разделение. Плодотворно е само обединеното усилие на единия и другия. И неувенчаното с успех усилие служи на онова, което ще сполучи. А успешната творба показва целта, към която са се стремили заедно, показва я на оня, който не е достигнал съвършенство в своята. Този, който открива божественото, го открива за всички. Понеже моята империя наподобява храм и аз призовах хората. Приканих хората да го съградят. Така той е техният храм. И раждането на храма изтръгва от тях най-възвишеното им значение. Те изобретиха позлатата. И оня, който безуспешно я бе търсил, също я откри. Защото новото откритие преди всичко е рожба на пламенното усърдие.

Другаде казваше:

— Не създавай империя, в която всичко е съвършено. Защото добрият вкус е добродетел, присъща на пазач на музей. А презираш ли лошия вкус, никога не ще имаш нито живопис, нито танц, нито дворци, нито градини. Ти би проявил отвращение от страх пред нечистия труд на земята. И ще бъдеш лишен от тях поради пустотата на своето съвършенство. Създай империя, където всичко е просто плам и усърдие.