Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (124)

CXXIII

Ще поговоря вместо теб, която си сама. Защото имам желание да влея в теб тази светлина.

Открих, че в мълчанието и в самотата ти е възможно да те подхраня. Понеже боговете нехаят за стените и моретата. И ти също си по-богата от това, че съществува някъде мирис на восък. Дори да не се надяваш някога да усетиш вкуса му.

Но аз не разполагам с друг начин да оценя качеството на храната, която ти нося, освен да оценя теб самата. Каква ставаш ти, след като я получиш? Искам да сключиш ръце в тишината, с потъмнели очи, като очите на детето, на което дадох съкровището, започнало да го разкъсва. Защото моят подарък за детето също не беше предмет. Този, който знае от три камъчета да построи бойна флота и да я застраши с буря, ако му дам дървено войниче, ще направи от него армия и капитани, и вярност към империята, и сурова дисциплина, и смърт от жажда в пустинята. Същото е и с музикалния инструмент, той е нещо твърде различно от инструмент, той е материя за капана за твоя улов. Който пък никога не е от естеството на капана. И теб също ще те осветя, за да е светла твоята мансарда и населено сърцето ти. Защото заспалият град, който гледаш от прозореца, няма да е същият, ако съм ти говорил за огъня под пепелта. И пътят за обход няма да е същият за моя часовой, ако е някой стръмен, вдаден в морето нос на империята.

Когато човек отдава себе си, получава повече, отколкото дава. Понеже е бил нищо и се самопостига. И малко ме интересува дали думите си показват език едни на други.

Ще поговоря вместо теб, която си сама, понеже имам желание да те населя. И навярно ти е трудно, поради изкълчено рамо или недъг в окото да приемеш съпруга в плът в твоя дом. Но има по-силни присъствия и аз забелязах, че болният от рак вече не беше същият на смъртния си одър в утринта на една победа и че макар дебелината на стените да приглушава звука на тръбите, стаята му като че ли беше пълна.

И все пак какво беше преминало отвън навътре, ако не възелът на нещата, който е победа и нехае за стените и моретата? И защо да не съществува още по-изгарящо божество? Което ще те оформи с горящо сърце, вярна и прекрасна.

Защото истинската любов не се изчерпва. Колкото повече даваш, толкова повече ти остава. И ако отиваш да черпиш от истинския извор, колкото повече черпиш, толкова по-щедър е той. И мирисът на восък е еднакъв за всички. И ако другият също го усети, той ще е по-богат за теб самата.

Но този съпруг в плът в твоя дом, той ще те ограби, ако се усмихне другаде, и ще те накара да се почувствуваш уморена да обичаш.

Затова аз ще те посетя. И нямам нужда ти да ме познаваш. Аз съм възелът на империята и измислих за теб една молитва. Аз съм ключов камък на определен вкус на нещата. И те обвързвам. И с твоята самота е свършено.

И как тогава не би ме последвала? Вече не съм нещо различно от теб самата. Същото е с музиката, тя гради в теб определена структура, която те изгаря. И музиката не е нито истинска, нито фалшива. Ти си тази, която току-що се е самоосъществила.

Не искам от теб да живееш в пустотата на своето съвършенство. В пустота и печал. Ще те пробудя за пламенното усърдие, което дава и никога не ограбва, тъй като не изисква нито притежание, нито присъствие.

Но поемата е хубава по причини, които нямат нищо общо с логиката, понеже е от друг етаж. И толкова по-вълнуваща, колкото по-добре те вселява в пространството. Защото съществува един тон, който трябва да се изтръгне от тебе и който ти можеш да издадеш, но невинаги със същото качество. Има лоша музика, която отваря посредствени пътища в сърцето ти. И е слаб богът, който ти се явява.

Но има посещения, които те оставят сънна от това, че толкова си обичала.

И затова за теб, която си сама, аз измислих тази молитва.