Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (30)

XXIX

Размишлявах пред маската на танцьорката. Изражение на непокорство, неотстъпчивост и умора. И си казах: „Ето че през славното време на империята това беше маска. А днес е само капак на празен съд. Вече няма въодушевление у човека. Вече няма несправедливост. Никой вече не страда за своята кауза. А какво е една кауза, ако не те кара да страдаш?

Той е искал да постигне нещо. Постигнал го е. Това ли е щастието за него сега? Щастието беше пътят за постигане на желаното. Погледнете разцъфналото растение. Нима е щастливо, че е разцъфнало? Не, просто е завършено. И вече няма какво друго да желае, освен смъртта. Понеже познавам желанието. Жаждата за работа. Вкусът на успеха. После почивката. Но никой не живее от почивката, тя не може да те подхрани. Не трябва да бъркаме почивката с целта. Този тук е бягал по-бързо. И е спечелил. Ала не би съумял да живее от спечеления етап. Нито другият, влюбен в морето — от единствената победена от него буря. Бурята, която побеждава, е само едно движение по време на плуването. То извиква друго движение. И удоволствието да се отрупаш в цвят, да победиш бурята, да съградиш храма, се различава от удоволствието да притежаваш цветя, укротена буря, издигнат храм. Илюзия е надеждата да им се наслаждаваш, служейки на нещо, което преди си осъждал, надежда, че ти, воинът, ще извлечеш радост от радостите на уседналите. Но все пак привидно воинът воюва, за да придобие онова, което подхранва уседналия, ала няма право да бъде разочарован, ако после сам стане уседнал, понеже отчаянието на човека, повярвал, че удовлетворението вечно бяга пред желанието, е фалшиво. Защото тогава той греши спрямо предмета на желанието. Вечно преследваното от теб, казваш, вечно се отдалечава… Все едно дървото да се оплаква: «Отрупах се в цвят и ето че той се превръща в семчица, семката става дърво и дървото пак цъфти…» Така ти победи бурята и твоята буря се превърна в почивка, но почивката ти е само подготовка за буря. Казвам ти: не съществува божие всеопрощение, способно да ти спести самоосъществяването. Ти би искал да бъдеш: ще пребъдеш единствено в Бога. Той ще те прибере в хамбара, когато бавно се само постигнеш и придобиеш облик чрез делата си, защото, виждаш ли, на човека му трябва много време, за да се роди.

Така, повярвали в притежанието и постигнатото, спрели на пътя, за да се наслаждават, както казват, на запасите си, те се бяха изчерпали. Защото няма запаси. Знам го — аз, който тъй дълго съм попадал в капана на нежни създания, осъзнал, че мога да завладея жената, оформена и разхубавена със съвършени благовонни масла в чужда страна. И наричах «любов» това замайване. Струваше ми се, че ще умра от жажда, ако не я постигна.

Тогава годежът ставаше повод за шумни празненства, обагрени за целия народ с религията на любовта. Сипеха се кошници цветя, разнасяха се благоухания и горяха диаманти, които бяха стрували човешка пот, страдание и кръв, родени от тълпата като капката парфюм, получена от пълни коли цветя, и без много да разбира, всеки се стремеше да хвърли всички сили в любовта. Но ето я застанала на моята тераса — нежна пленница с развети от вятъра воали. И аз — мъжът, и аз — воинът завоевател, най-сетне държащ наградата за своята борба. И внезапно, лице в лице с нея, не знаех какво да правя…

«Гълъбице моя, заговорих, яребице, газелата ми дългонога…», понеже в думите, които измислях, се мъчех да я уловя, нея, неуловимата! Разтопена като сняг. Очакваният от мен дар не беше нищо. И виках: «Къде си?» Тъй като не я достигах. «Къде е границата?» И усещах как се превръщам в кула и крепост. А в града пламтяха празничните огньове в прослава на любовта. Сам в своята ужасяваща пустиня, аз я гледах — разсъблечена и спяща. «Объркал съм плячката, объркал съм се в моя бяг. Тя бягаше тъй бързо и аз я спрях, за да я задържа… Ала веднъж уловена, нея вече я нямаше…» Но разбирах и собствената си грешка. То беше заради устремния бяг и бях луд като оня, който напълнил стомната си и я затворил в долапа, защото обичал ромона на изворна вода…

Но ако не те докосна, аз те съграждам като храм. И те съзиждам в светлината. И мълчанието ти обгръща полята. Мога да те обичам отвъд мен и теб. И съчинявам химни в прослава на твоето царство. И се притварят очите ти, клепки на света. И те държа в прегръдките си морна като град. Ти си само една стъпка от моето възлизане към Бога. Създадена да изгориш, да утолиш, но не и да задържиш… И ето че скоро дворецът избухва в плач и целият град се посипва с пепел, защото взех хиляда въоръжени мъже и преминах портите на града в посока към пустинята, неудовлетворен и измъчен.“

„Казах ти, болката на един-единствен струва колкото болката на света. И любовта на една жена, колкото и глупава да е тя, уравновесява Млечния път и звездите му. Притискам те в прегръдките си като извивката на моя кораб. Сякаш навлизам в открито море: опасно рамо на любовта…“

Така опознах границите на властта си. Самите граници я изразяваха, тъй като обичам това, което оказва съпротива. Дървото, човекът е този, който се съпротивлява. Затова сравнявах с капаци на празни ковчежета тези барелефи на своенравни танцьорки, които бяха маски, когато под тях се криеха непокорство, душевно раздвижване и поезия, дъщеря на споровете. Обичам човека, изразяващ себе си чрез съпротива, оня, който се затваря и мълчи, оня, който запазва твърдостта си, заключил уста по време на мъченията, оня, който устоява на мъченията и на любовта. Оня, който е несправедлив и предпочита въобще да не обича. Ти, подобна на опасна кула, непревзимаема завинаги…

Ненавиждам леснината. Няма човек, ако той не се противопоставя. Има мравуняк, където не се вписва Бог. Човек без мая. И ето чудото, което ми се яви в моя затвор. По-силен от теб, от мен, от всички нас, от моите тъмничари, подвижни мостове и крепостни стени. Ето загадката, която ме измъчваше, както при любовта, когато я държах гола, покорена. Познавам величието на човека, но и неговата дребнавост, понеже той е велик във вярата си, а не в горделивостта на бунта си.