Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (192)

CXCI

Размишлявах върху приемането на смъртта. Защото логици, историци и критици са чествали материалите, които служат за твоите светилища, заради самите материали (и ти си повярвал, че става въпрос за тях, а всъщност една дръжка на сребърен съд, ако извивката й се окаже сполучлива, струва повече от цял златен съд и по-добре гали духа и сърцето ти). И ето, зле ориентиран в посоката на своите желания, ти си въобразяваш, че намираш щастието си в притежанието и се задъхваш да трупаш на купчина камъните, които на друго място щяха да бъдат камъни на светилище, превърнати от теб в условие за твоето щастие. Докато с един-единствен камък някой друг стопля духа и сърцето си, щом издълбае в него образа на своя бог.

Приличаш на играча, незапознат с играта на шах, който търси удоволствие в струпването на фигури от злато и слонова кост и намира в тях само отегчение, докато другият, пробуден от божествените правила на изкусната игра, ще почерпи светлина от обикновени тресчици грубо дърво. Защото желанието да преброяваш всичко те кара да се привързваш към материалите, а не към образа, който те съставят и който е важно най-напред да разпознаеш. Ето защо от това неизбежно следва, че ти държиш на живота преди всичко като на струпването на дни, обаче ако храмът е с чисти линии, би било лудост от твоя страна да съжаляваш, че той не е свързал повече камъни.

Тъй че не ми изброявай, за да ме смаеш, камъните на твоя дом, пасищата в имението ти, животните в твоите стада, накитите на жена ти, нито дори любовните си спомени. Малко ме е грижа. Аз искам да узная качеството на построената къща, пламенността на религията в твоето имение и дали е весело вечер край трапезата след свършената работа. И каква любов си съградил, срещу какво по-трайно от самия теб си заменил живота си. Искам да си се осъществил. Искам да те отгатна в творението ти, а не в неизползваните материали, с които напразно се гордееш.

Но ти идваш при мен с оня спор за инстинкта. Тъй като инстинктът те тласка да избягваш смъртта и си забелязал, че всяко животно се стреми да преживее. „Призванието да оцелееш, ще ми кажеш ти, надделява над всяко друго призвание. Животът е безценен дар и аз съм длъжен да спася светлината му в себе си.“ Ти ще покажеш смелост в обсадата, или в завоеванието, или в грабежа. Ще се опияняваш от опиянението на силния, който приема да хвърли всичко на кантара, за да покаже, че има тежест. Ала няма да отидеш да умреш безмълвно в тайната на доброволно приетото самоотдаване.

Все пак ще ти покажа бащата, който току-що се хвърли, призован от бездната, заради това, че синът му се бори сред въртопа и лицето му още се появява от време на време, все по-бледо, както се появява луната сред разкъсаните облаци. И ще ти кажа:

— Значи у бащата не надделява инстинктът за живот…

— Да — ще кажеш ти. — Ала инстинктът отива още по-далеч. Той е ценен за бащата и за сина. Той е ценен за гарнизона, който изпраща с мисия посредниците си. Бащата е свързан със сина…

И по-предвзет, сложен и претрупан с думи е отговорът ти. Но за да те поуча, аз ще ти кажа още:

— Несъмнено съществува инстинкт към живота. Ала той е само едната страна на по-силен инстинкт. Основният инстинкт е инстинктът към трайност. И човек, изграден с гъвкава плът, търси своята трайност в трайността на плътта си. И човек, изграден в любовта към детето, търси своята трайност в спасяването на детето. И оня, който е бил изграден в любов към Бога, търси своята трайност в извисяването към Бога. Ти съвсем не търсиш нещо, което не познаваш, ти се стремиш да спасиш условията за своето величие, доколкото го усещаш. За своята любов, доколкото изпитваш любов. И аз мога да заменя живота ти срещу нещо по-висше от него, без нищо да ти бъде отнето.