Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (108)

CVII

Тъй като учейки те, аз ти налагам принуда. Но щом е абсолютна, тя вече е невидима, както задължението да заобиколиш, за да потърсиш вратата в стената, и ти нито ме упрекваш, нито се оплакваш от това.

Защото правилата на играта за детето са принуди. Ала то ги желае. Защото виждаш как моите първенци се домогват до службите и задълженията на първенци, които са принуди. И жените виждаш как спазват обичая в избора на накитите си, които се менят всяка година, и тук също става дума за един език, който е принуда. Тъй като никой не желае свободата да е неразбираем.

Ако наричам „къща“ определено подреждане на камъните, ти не си свободен да променяш думата, под страх да останеш сам от неумение да бъдеш разбираем.

Ако точно такъв ден в годината наричам весел и празничен, ти не си свободен да не се съобразиш с това, под заплахата да останеш сам, защото би прекъснал общуването си с народа, от който произхождаш.

Ако извличам едно имение от определено съчетание между моите кози, овце, жилища и планини, ти не си свободен да го отхвърлиш, под заплахата да останеш сам, защото не би обединил усилията си с другите, когато работиш за разхубавяването на имението.

Свободата ти, когато е стопила ледниците в локва, преди всичко те оставя сам, защото ти вече не си съставна част от ледника, който изкачва слънцето под снежното си наметало, а си равен на другия и на същото равнище, заплашени да се намразите заради вашите различия и стигнали до състояние на покой, каквото скоро намират разбърканите билярдни топки, вече неподчинени на нищо, което доминира над вас, даже на абсолюта на езика, ето ви лишени от всякакво общуване помежду ви, щом всеки си е измислил свой собствен език, щом всеки си е избрал свой празничен ден, ето ви откъснати едни от други и по-самотни от звездите в тяхната непреодолима самота.

Защото какво бихте могли да очаквате от вашето братство, ако то не е братство в дървото, чиито съставни части сте вие, което е по-висше от вас и извън вас, понеже аз наричам „кедър“ принудата на камъка, която съвсем не е плод на камъка, а на семчицата.

Как бихте могли да станете кедър, ако всеки от вас избира дървото, което трябва да се изгради или изобщо не желае да служи на някакво дърво, или дори се противопоставя на израстването на едно дърво, което той ще назове „тирания“, и ламти за същото място; по-добре някой арбитър да отсъди вместо вас и да служите на дървото, отколкото да искате то да ви служи.

Ето защо аз хвърлих моята семчица и ви поставям под нейна власт. И зная, че съм несправедлив, ако справедливост означава равенство. Защото създавам силови линии, напрежения и образи. Ала благодарение на мен вие, които преобразих в клони, ще се храните със слънце.