Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (21)

XX

Моите генерали, с непоклатимата си глупост, ме уморяваха с доводите си. Събрани като на конгрес, те спореха относно бъдещето. По този начин се стремяха да придобият ловкост и хитрост. Моите генерали първо бяха учили история и знаеха, една по една всички дати на моите победи и всички дати на моите поражения, тези на ражданията и на смъртите. Затова им се струваше очевидно, че събитията произтичат едно от друго. И те виждаха човешката история под образа на дълга верига от причини и следствия, която водеше началото си от първия ред на учебника по история и се разпростираше чак до главата, където бе отбелязано за бъдещите поколения, че сътворението благополучно е увенчано с това съзвездие от генерали. И така, получили голям тласък, от следствие към следствие, те доказваха бъдещето. Или идваха при мен, въоръжени с тежките си доводи: „Така трябва да постъпиш заради благополучието на хората или заради мира, или заради благоденствието на империята. Ние сме капацитети, казваха те, изучавали сме историята…“

Но аз знаех, че съществува наука само за онова, което се повтаря. Този, който посажда семка от кедър, предвижда извисяването на дървото, както и оня, който хвърля камък, предвижда падането му, макар хвърленият камък и заровеното семе никога още да не са служили за нещо. Но кой твърди, че предугажда участта на кедъра, преобразяващ се от семе в дърво и от дърво в семе, от пашкул в пашкул? Тук става дума за родословие, за което още не съм срещал пример. И кедърът е нов вид, изграждащ се, без да повтаря нищо, което да ми е известно. И аз не зная накъде отива той. Не зная и накъде отиват хората.

Моите генерали упражняват логиката си, разбира се, търсейки и откривайки една причина по следствието, което се е проявило. Понеже, казват ми те, всяко следствие си имало причина и всяка причина си имала следствие. И от причина към следствие, преливащи от многословие, те стигат до грешката. Тъй като друго нещо е да се издигаш от следствията към причините или да се спускаш от причините към следствията.

Аз също бях разчел впоследствие по девствения пясък, посипан като талк, историята на моя враг. Знаех, че една стъпка винаги се предхожда от друга, която я предопределя, и че веригата върви от брънка към брънка и никоя брънка не бива да липсва. Ако не беше се извил вятърът и набраздявайки пясъка, не бе изтрил надменно изписаната страница, сякаш е ученическа плоча, бих могъл да достигна — от следа към следа — до произхода на нещата или, проследявайки кервана, да го изненадам в урвата, където е намерил за добре да се установи. Но докато разчитах написаното, не разполагах с никакви знания, които биха ми позволили да го предшествувам в пътя му. Понеже истината, която го направлява, е различна по естество от пясъка, с който разполагам. И разчитането на следите е познаване само на едно безплодно отражение, от което не ще науча нищо за омразата, за ужаса или за любовта, която преди всичко властва над хората.

— Тогава — ще ми кажат моите генерали, непоклатимо укрепени в глупостта си — още веднъж всяко нещо си има доказателство. Ако познавам омразата, любовта или ужаса, който ги направлява, ще предвидя действията им. Тъй че бъдещето се съдържа в настоящето…

Но аз ще им отвърна, че винаги съм в състояние да предвидя следващата крачка на кервана, преди той да я направи. Тази нова крачка несъмнено ще повтори предишната в нейната посока и големина. Наука има за онова, което се повтаря. Но скоро керванът се изплъзва извън пътя, начертан от моята логика, понеже е обладан от друго желание.

И тъй като те въобще не ме разбираха, разказах им за голямото преселение.

Това се случи край солните мини. И хората се спасяваха кой както може, за да преживеят сред минералния свят, понеже тук всичко отричаше живота. Слънцето тежеше и изгаряше, и лоното на земята, вместо да отдава чиста вода, доставяше само пръчки сол, които биха отровили водата, ако кладенците не бяха пресъхнали. Притиснати между звезди и каменна сол, хората, дошли от другаде с пълните си мехове, се втурваха на работа и откъртваха с кирки тези прозрачни кристали, въплътили живота и смъртта. После се завръщаха обратно, привързани сякаш с пъпна връв към плодородните земи и техните благодатни води.

Слънцето тук беше бяло, горчиво и непосилно като глада. И скалите разпукваха пясъка на места, издигнали от двете страни на солните мини основите си от абанос, твърд като чер диамант, чиито върхове бяха напусто брулени от ветровете. И оня, който би могъл да бъде свидетел на столетните традиции на тази пустиня, би предвидил, че те ще са дълготрайни и установени тук навеки. Планината бавно би продължила да се рони като под зъбите на едва доловима пила, хората биха продължили да добиват сол, керваните биха продължили да докарват вода и храна и да сменят тези каторжници…

Но дойде утро, в което хората обърнаха поглед към планината. И несъзряното досега се появи.

Защото случайните игри на ветровете, подронвали скалата от векове насам, бяха издълбали едно исполинско, разкривено от гняв лице. И над пустинята, и над подземните солници, и над племената, прикрепени към каменна основа, по-нечовешка от солената вода на океаните, към основа от вкаменена сол, се издигаше някакво черно лице, изсечено в скалата, побесняло и разтворило уста за проклятие под дълбокото чисто небе. И обзети от ужас, хората побягнаха, щом го познаха. Случката се разпространи до дъното на кладенците и когато работниците се подаваха на повърхността на рудницата, първо се извръщаха към планината, после със свито сърце избързваха към шатрите, събираха надве-натри покъщнината, ругаеха жената, детето и роба и подкарвайки пред себе си обреченото си богатство, поемаха под неумолимото слънце по пътищата на север. И тъй като липсваше вода, всички загиваха. И се оказаха напразни предсказанията на логиците, които виждаха как непрекъснато се рони планината и как се възобновяват хората. Как биха могли да предвидят онова, което щеше да се роди?

Когато се връщам назад към миналото, аз разделям храма на камъни. И операцията е проста и предвидима. Същото е ако раздробя на кости и вътрешности разнебитеното тяло, разрушения храм на дребни останки или имението на кози, овце, жилища и планини… Но ако се движа към бъдещето, ще трябва винаги да имам предвид раждането на нови същности, които ще се прибавят към материалите и ще са непредвидими поради различното си естество. Аз наричам тези същности прости и неделими, понеже умират и изчезват, ако нарушиш целостта им. Защото мълчанието е нещо, което се прибавя към камъните, но изчезва, ако ги разхвърлиш. Изражението е нещо, което се прибавя към мрамора или към чертите на лицето, но умира, ако го разбиеш или ги разединиш. Имението е нещо, което се прибавя към козите, жилищата, овцете и планините…

Не ще мога да предвиждам, но ще мога да създавам. Понеже бъдещето се създава. Ако слея в един-единствен образ разединението на моята епоха, ако имам божествени ръце на скулптор, моето желание ще се сбъдне. И ще сгреша, ако кажа, че съм съумял да предвидя. Понеже ще съм го създал. В заобикалящото ме разединение ще съм показал един образ, ще съм го наложил и той ще властва над хората. Както имението, което понякога изисква дори и кръвта им.

Така ми се яви нова истина: напразно и илюзорно е да се занимаваш с бъдещето. Единственото значимо действие е да изразяваш света в настоящето. А да изразяваш значи да строиш с днешната раздробена цялост единия образ, който се издига над нея, значи да създаваш мълчанието чрез камъните.

Всяка друга претенция е само вятър от думи…