Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Citadelle, 1948 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Росица Василева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Анатолий Буковски (2011)
- Корекция и форматиране
- bashtata (2012)
Издание:
Антоан дьо Сент-Егзюпери. Цитадела. 1 част
Превела от френски: Росица Василева
Рецензенти: Светослав Колев, Румен Воденичаров
Редактор: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Марта Владова
Художник: Валентин Дончевски
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Станка Митрополитска
Издателски № 9076 Формат 84/108/16. Печатни коли 19,50
ISBN 954–445–420–9 (I ч.)
Издателска къща „Христо Ботев“
Предпечатна подготовка Св. Маринов
Печат — Университетска печатница „Св. Климент Охридски“
Издание:
Антоан дьо Сент-Екзюпери. Цитадела. 2 част
Първо издание
Превела от френски: Росица Василева
Редактор: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Марта Владова
Художник: Валентин Дончевски
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Невена Николова
Издателски №9085
Печатни коли 21,50. Формат 84/108/32
ISBN 954–445–421–7 (II ч.)
Издателска къща „Христо Ботев“
Предпечатна подготовка Св. Маринов
История
- — Добавяне
CXCVIII
И тъй аз търсех в моята висша справедливост достойна употреба на отнетите богатства, понеже не се произнасям в полза на камъните против храма. Не представляваше интерес да се превръща ледникът в блато, да се разпилява храмът в разнородни материали или да се подхвърля съкровището на разграбване. Тъй като единственото ограбване, което почитам, е ограбването на земята от семчицата, която ограбва също и самата себе си, защото умира в името на дървото. Маловажно бе за мен да обогатявам всеки един по малко според положението му, давайки в добавка още един накит на куртизанката, една крина жито на орача, една коза на пастира, една златна монета на скъперника. Защото тогава те са станали незначително по-богати. Важното беше да спася единството на съкровището, за да разпръсва сияние над всички, както е с неделимия бисер. Тъй като става така, че когато създаваш един бог, ти го даваш на всеки, изцяло, без да го смаляваш.
Ето че се събужда жаждата ти за справедливост:
„Бедни са, казваш, орачът и пастирът. С какво право би ги лишил от дължимото им в името на едно предимство, което те въобще не желаят или на някакъв незнаен за тях бог? Аз искам да разполагам с плода на моя труд. Ще храня с него, ако пожелая, певците. Ще спестявам, ако пожелая, за празника. Но ако аз отказвам, с какво право ще градиш твоето светилище върху моята пот?“
Напразна е, ще ти кажа, временната ти справедливост, защото е само от един етаж. И трябва да се избира. Материалите променят значението си, преминавайки от един етаж на друг. Ти не питаш земята дали желае да ражда жито. Тя въобще няма понятие от жито. Тя е просто земя. Ти не желаеш това, за което още нямаш понятие. Тази жена ти е безразлична. Не желаеш да я обичаш, въпреки че ако тази любов гореше в теб, би създала може би щастието ти.
Никой не съжалява за това, че не е пожелал да стане геометър. Никой не съжалява за това, че не е съжалявал, защото подобна постъпка е абсурдна. На житото се пада да създаде значението на земята. Тя става земя, годна да ражда жито. Също така ти не искаш от житото да желае да стане съзнание и светлина в очите, защото няма понятие нито за съзнанието, нито за светлината в очите. То е просто жито. На човека се пада да се храни и да превърне в пламенно усърдие и вечерна молитва пшеничния хляб. Тъй че въобще не питай моя орач дали желае чрез потта си да се превърне в поема, геометрия или архитектура, тъй като моят орач няма никакво понятие за тях. Той би употребил своя труд, за да усъвършенствува плуга си, защото е просто орач.
Но аз отказах да се произнеса в полза на камъните против храма, в полза на земята против дървото, в полза на плуга на орача против познанието. Аз уважавам всяко творение, въпреки че то се създава привидно върху несправедливостта, понеже ти отричаш камъка, за да изградиш храма. Все пак щом веднъж вече е създадено творението, нима аз няма да кажа, че храмът е значение на камъка и въздадена справедливост? Нима няма да кажа, че дървото е извисяване на земята? Нима няма да кажа, че геометрията облагородява орача, който е човек, макар той да не знае това?
Изобщо не създавам уважението въз основа на безплодна подялба на безплодни запаси сред пропито с омраза равенство. Войникът и капитанът са равни чрез империята. И ще кажа, че лошите скулптори са равни на добрия скулптор чрез шедьовъра, който е сътворил той, понеже те са му послужили като чернозем за неговото извисяване. Те са били условие за призванието му. Ще кажа, че орачът или пастирът са равни на добрия скулптор чрез неговия шедьовър, те са били условие за сътворяването му.
Все пак още те измъчва това, че ограбвам този орач, който не получава нищо в замяна. И мечтаеш за една империя, в която каменоломците край пътищата, докерите на пристанището и носачите на въглища в трюмовете да могат да се опияняват от поезия, геометрия и скулптура и сами да си налагат свободно допълнителен труд, за да изхранват твоите поети, твоите геометри и твоите скулптори.
Като правиш това, ти смесваш пътя и целта, защото несъмнено аз имам предвид извисяването на моя орач. Хубаво би било безспорно той да можеше да се опиянява от геометрия. Ала късоглед и забил нос в него, ти искаш да получиш резултат от своето действие в цикъла на един-единствен човешки живот и се стремиш да не предприемаш нищо, което прескача отделните личности, както и поколенията. С което се самозалъгваш.
Тъй като ти възпяваш тези, които са намерили смъртта в борба с морето на борда на крехки платноходи, откривайки за синовете си империята на островите. Възпяваш тези, които са умирали за своите изобретения, без да извличат облага от тях, за да могат други да ги усъвършенствуват. Възпяваш войниците, принесени в жертва на крепостните стени, които нищо не са пожънали за себе си от пролятата кръв. Възпяваш дори този, който посажда кедър, макар че е старец и не очаква нищо от една далечна сянка.
Има други орачи и други пастири, които тази поема по-късно ще овъзмезди. Защото поемата колонизира бавно и сянката на дървото ще бъде за сина. Добре е саможертвата да бъде овъзмездена възможно най-скоро, ала аз не желая все пак тя твърде бързо да престане да бъде необходима. Защото тя е условие, знак и път към извисяването. В течение на три години обковавам с гвоздеи и снабдявам с въжета и платна моя кораб. Не съм овъзмезден нито чрез миризмата на дъските, нито чрез звука на гвоздеите. За по-късно е отреден празничният ден. Впрочем има кораби, които дълго трябва да се подготвят за път. Ако вече няма за какво да призоваваш към жертви, това значи, че се считаш задоволен от построените кораби, от получените знания, от посадените дървета, от изваяните скулптури и смяташ, че дошъл часът да се настаниш като уседнал в чуждите черупки, за да използваш запасите.
От този момент нататък аз самият ще се настаня на най-високата кула, за да наблюдавам хоризонта. Защото ще е наближил часът на варварина.
Казах ти го: не съществува готов запас. Има само посока, извисяване и вървеж към нещо. Орачите ще настигнат геометрите — за да получат своето удоволствие в замяна на потта си, — когато геометрите вече няма да творят. Когато крачиш със същата стъпка след приятеля, ако той има някаква преднина и желае да го настигнеш, необходимо е да преустанови своя ход. Вече ти казах: ще откриеш равенството, щом вървежът най-сетне е станал безполезен, единствено там, където служат запасите, в часа на смъртта, когато Бог прибира в хамбара.
Тъй че ми се стори справедливо изобщо да не поделям на части съкровището.
Защото има само една справедливост: аз ще спася преди всичко това, което си. Справедливост за боговете? Справедливост за хората? Но Бог е част от теб и аз ще те спася, ако е възможно, стига твоето спасяване да го възвеличава. Ала въобще не ще те спася против твоите богове. Защото си част от тях.
Ще спася детето, ако е потребно, против майката, понеже най-напред то е било част от нея. Ала тя е занапред част от него. И ще спася блясъка на империята против орача, както и житото против земята. Ще спася черната перла, която ще бъде част от теб — дори когато не ти се пада като дял, понеже разхубавява цялото море — против смешното късче от перла, което би било част от теб и изобщо не те обогатява. Ще спася смисъла на любовта, за да можеш да бъдеш част от нея, против любовта, която би била част от теб като някаква придобивка или като някакво право, защото тогава ти не би могъл въобще да спечелиш любовта.
Ще спася извора, който те утолява, против самата ти жажда, в противен случай ти ще умреш — в сърцето или в плътта си.
И нехая за това, че думите си показват език една на друга, и за това, че сякаш се стремя да ти дам любовта, като я отказвам, и да те призова да живееш, като ти наложа смъртта, понеже противоположностите са изобретение на езика, който обърква онова, което мисли, че обхваща. (И започва ерата на голямата несправедливост, когато изискваш от човека да се произнесе за или против под страх от смъртно наказание.)
И тъй стори ми се справедливо изобщо да не възмездявам хората със съкровището, като го разпилявам на дребни късове, за да върна, понеже са били заграбени, накита на куртизанката, козата на пастира, крината жито на орача и златната монета на скъперника, а да възмездя духа с онова, което е било взето назаем от плътта. Така постъпваш, когато използваш мускулите си, за да одялаш камъка, после, когато победата е вече спечелена, отупваш длани една о друга, за да ги отърсиш от праха, отстъпваш назад, присвил очи, за да виждаш по-добре, накланяш леко глава настрани, после приемаш усмивката на бога като пареща рана.
Бих могъл безспорно да обагря в някаква светлина това чисто и просто възстановяване на отнетото. Защото едно е да притежаваш някакъв накит, някаква коза, крина жито или златна монета, от които не извличаш никакво удоволствие, и съвсем друго — да ги получиш като завършек на един празничен ден и връх на церемониала. Тъй като тези скромни подаръци носят баграта на подарък от царя и дар на любовта. И аз познавах оня собственик на поля с безброй рози, който би предпочел да се окаже лишен от тях до последната нива, отколкото да изгуби една-единствена увехнала роза, зашита в скромна кърпа, която той носеше до сърцето си. Ала този или онзи от моите поданици би могъл да се обърка и да повярва в глупостта си, че извлича своята радост от житото, от козата, от златото или от една увехнала роза, зашита в кърпа. И аз желаех да ги поуча. Бих могъл, разбира се, да превърна моето съкровище в награда. Ти облагородяваш по отношение на империята генерала победоносец или този, който е открил ново цвете, лекарство, или кораб. Но тук би ставало дума за пазарлък, който би намерил оправдание сам по себе си, логично и справедливо, задоволително за ума ти, но без никаква власт над сърцето ти. Ако ти изплатя заплатата, щом изтече месецът, откъде виждаш, че тя може да излъчва сияние? Затова ми се стори, че малко може да се очаква от поправянето на една несправедливост, от възхвалата на една преданост, от отдадената почит към гения. Ти гледаш и казваш: „Това е добре.“ Просто всичко е наред и се прибираш в къщи да се занимаваш с нещо друго. И никой не получава своя дял светлина, защото е естествено несправедливостта да бъде поправена, предаността да бъде възхвалена и почитта към гения да бъде отдадена. И ако жена ти те попита, когато отваряш вратата: „Какво ново има в града?“, вече забравил, ще й отговориш, че няма нищо за разказване. Защото и не помисляш да кажеш, че къщите са огрени от слънцето или че реката тече към морето.
Тъй че аз отклоних предложението на моя министър на правосъдието, който упорито се стремеше да ми наложи да възхвалявам или възнаграждавам добродетелта — щом като, от една страна, по такъв начин ти разрушаваш онова, което твърдиш, че честваш, а, от друга страна, подозирах, че той се интересува от добродетелта така, както би се интересувал от опаковка за деликатни плодове — не че беше прекалено разпуснат, а понеже проявяваше изтънченост в разпуснатостта си, оценявайки най-напред качеството.
„Аз наказвам, отвърнах му, добродетелта.“
И тъй като той изглеждаше слисан, добавих:
„Казах ти за моите капитани в пустинята. Аз ги възнаграждавам за тяхната саможертва сред пясъка чрез любовта към пясъка, която нахлува в сърцата им. И като ги затварям в нищетата им, й придавам великолепие.
Ако твоите благонравни девойки ценят короната от позлатен картон, одобрението на поклонниците и богатството, което им се полага, къде се крие всъщност добродетелта? Момичетата от квартала на червените фенери ти налагат да платиш по-ниска цена за по-малко скъпернически дар.“
Накрая отклоних предложенията на архитектите. „Виж, казаха те, ти можеш да замениш това безплодно съкровище за един-единствен храм, който би се превърнал в славата на империята и към него в течение на векове ще изнемогват пътническите кервани.“
И безспорно ненавиждам практичното, което не ти носи нищо. И почитам даряването на простор и мълчание на хората. Струва ми се по-полезно от притежаването на един хамбар в повече да притежаваш звездите на небето — и на морето, — макар и да не можеш да ми кажеш с какво облагородяват сърцето ти. Ала от квартала на нищетата, където умираш задушен, ти ги желаеш. Те са зов към едно прекрасно преселение. Няма значение, че то е невъзможно. Съжалението за любовта е любов. И ето те вече спасен, когато се опитваш да се преселиш в любовта.
Все пак въобще не вярвах в постъпката. Ти изобщо не купуваш радостта, нито здравето, нито истинската любов. Не купуваш звездите. Не купуваш един храм. Аз вярвам в храма, който те ограбва. Вярвам в израстващите храмове, които изтръгват от хората потта им. Те изпращат надалеч своите апостоли и те ще те изнудват в името на техния Бог. Вярвам в храма на жестокия цар, който полага основите на гордостта си в камъка. Той привлича и насочва мъжете от своите земи към строежа. И надзирателите, снабдени с камшици, изтръгват от тях пренасянето на камъните. Аз вярвам в храма, който изцежда силите ти и те поглъща. И те приобщава в замяна. Защото само той ти се отплаща в замяна. Тъй като превозващият камъни на жестокия цар получава на свой ред правото на гордост. Виждат го как скръства ръце пред вълнореза, с който корабът от гранит започва да застрашава пясъците в леността на бъдещите столетия. Величието му е за него, както и за другите, защото веднъж създаден, един Бог се предава на всички, без да се смалява. Вярвам в храма, роден от възторга на победата. Ти подготвяш един кораб за път към вечността. И всеки пее, докато гради храма. И храмът ще запее в отговор.
Вярвам в любовта, която се превръща в храм. Вярвам в гордостта, която се превръща в храм. И бих вярвал, ако ти можеше да ги изградиш за мен, в храмовете от гняв. Защото тогава аз виждам дървото, което потапя корените си в любовта или гордостта, или в опиянението от победата, или в гнева. То изтръгва от теб соковете ти, за да се храни. Ала ето че ти предлагаш на устрема на корените му едно жалко подземие, нищо, че е догоре препълнено със злато. Подземието ще може да подхрани само склад за стоки. Сто години вятър, дъжд и пясък ще го изравнят със земята.
Тъй че след като бях отхвърлил с презрение, че съкровището би могло да бъде обогатяване, след като бях отхвърлил с презрение, че то би могло да бъде награда, след като бях отхвърлил с презрение, че то би могло да се преобрази в кораб от камък, напълно неудовлетворен в търсенето на едно лъчезарно лице, което разхубавява човешките сърца, аз се отправих да размишлявам в мълчание.
„Там има, мислех си, само тор и бунище. Не съм прав да твърдя, че изтръгвам от него някакво друго значение.“