Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (159)

CLVIII

Дълго размишлявах така за крепостната стена. Истинската крепостна стена е в теб. И добре го знаят войниците, които въртят пред теб сабите си. И вече не можеш да минеш. Лъвът няма броня, но ударът на лапата му е светкавичен. И скочи ли върху твоя вол, отваря го на две като долап в стената.

Крехко е наистина малкото дете, ще ми кажеш ти, и този, който по-късно ще промени света, би могъл лесно да бъде угасен като свещ в тези първи дни. Ала аз видях как умира детето на Ибрахим, чиято усмивка беше като подарък, когато беше здраво. „Ела“, казваха на детето на Ибрахим. И то идваше при стареца. И му се усмихваше. И старецът беше озарен от усмивката му. Потупваше детето по бузата и не знаеше много какво да му каже, понеже детето беше огледало, предизвикващо леко виене на свят. Или прозорец. Тъй като детето винаги те смущава, сякаш притежаваше някакви знания. И съвсем не грешиш в това, защото неговият ум е силен, преди ти да забавиш растежа му. И от своите три камъчета то прави бойна флота. И старецът, разбира се, изобщо не разпознава в детето капитана на бойна флота, но разпознава тази сила. И тъй, детето на Ибрахим беше като пчелата, която черпи от всичко наоколо, за да приготви своя мед. Всичко се превръщаше в мед у него. И то ти се усмихваше с белите си зъби. И ти оставаше там, знаейки какво да доловиш през тази усмивка. Защото въобще не съществуват думи, за да го изкажат. Просто чудодейно съприкосновение с незнайни съкровища, като онези внезапни проблясъци на пролет над морето с един голям процеп от слънце. И морякът се усеща ненадейно преобразен в молитва. Корабът за пет минути се носи в славата. Кръстосваш ръце на гърдите си и получаваш подарък. Същото е с детето на Ибрахим, чиято усмивка отминаваше като прекрасен случай, който ти не си знаел за какво и как да оползотвориш. Като прекалено кратко царуване над огрени от слънце земи и богатства, които даже не си имал време да преброиш. За които нищо не би могъл да кажеш. Тогава това дете отваряше и затваряше клепачите си като прозорци към нещо друго. И въпреки че не беше много приказливо, те учеше. Тъй като истинското учене съвсем не е да ти говорят, а да те водят. И теб, старо добиче, то те водеше като млад пастир в незримите ливади, за които ти не би могъл да кажеш нищо, освен че за една минута се усещаше сякаш накърмен, наситен и утолен. И тъй това дете беше за теб знак за едно непознато слънце, за което ти научаваше, че ще умре. И целият град се превръщаше в кандило и мътило. Всички старици идваха да опитат билковите си чайове и песните си. Мъжете стояха пред вратата, за да попречат да се вдига шум по улицата. И го обгръщаха, и го люлееха, и му вееха. И по този начин между него и смъртта се градеше крепостна стена, която щеше да изглежда непревзимаема, понеже цял един град я обкръжаваше с войници, за да удържи тази обсада срещу смъртта. Не ми казвай, че една детска болест е само борба на слаба плът в нейната слаба обвивка. Ако някъде далече съществува лек, изпращаха конници. И ето че за изхода от болестта се разчиташе също на галопа на твоите конници в пустинята. И на спирките за смяна на конете. И на големите корита, където ги поят. И на смушкванията с пета в корема, понеже трябва да надбягаш смъртта. И, разбира се, ти виждаш само едно затворено, лъснало от пот лице. И все пак това, с което се бориш, се преборва и с бодвания на шпори в корема.

Хилаво дете? Къде го виждаш? Хилаво като генерала, който предвожда армия…

И докато го гледах, както гледах и стариците, старците и най-младите, целия пчелен рой, обкръжил царицата, всички миньори, струпани край златната бразда, всички войници, наобиколили капитана, добре проумях, че ако по такъв начин те образуваха едно цяло, с такава власт, то беше защото ги беше усвоила — както семчицата усвоява разнородна материя, за да я превърне в дървета, кули и крепостни стени — една безмълвна усмивка, бегла и углъбена, която беше свикала всички тях за битката. Нямаше и помен от крехкост в тази тъй уязвима детска плът, понеже тя се увеличаваше с цялата колония съвсем естествено, без дори да го знае, единствено чрез въздействието на този призив, който нарежда около теб всички външни запаси. И цял един град става слуга на детето. Така е и с минералните соли, призовани от семчицата, наредени от семчицата, които в твърдата кора се превръщат в крепостни стени на кедъра. Какво е крехкостта на зародиша, ако притежава силата да събира приятелите си и да подчинява неприятелите си? Вярваш ли в привидностите, в юмруците на този великан и в крясъка, който може да надава? Това е вярно в самия миг. Но ти забравяш времето. Времето ти изгражда корени. И въобще не виждаш, че великанът като че ли вече е здраво стегнат чрез невидима структура. И не виждаш, че слабото дете вече крачи начело на една армия. В самия миг великанът щеше да го смаже. Ала не ще го смаже. Защото детето съвсем не е заплаха. Но ще видиш как детето стъпва на главата на великана и с един удар с пета го поваля.