Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (69)

LXVIII

Разкри ми се очевидността на друга истина за човека: че щастието нищо не значи за него — и че нищо не значи за него интересът. Защото единственият интерес, който го движи, е да бъде постоянен и дълготраен. За богатия — да забогатява, за моряка — да плува по море, за мародера — да дебне под звездите. Но съм виждал как хората лесно пренебрегват щастието, когато е само сигурност и липса на грижи. В този почернял град, място на разврат и поквара, която се стича като помия към морето, случи се тъй, че баща ми се развълнува от съдбата на проститутките. Те се разлагаха като белезникава лой и разлагаха пътниците. Той изпрати въоръжени хора да хванат няколко от тях, както се ловят насекоми, за да се изучат нравите им. И патрулът обходи влажните стени на гниещия град. Понякога от някоя мръсна барака, откъдето се носеше лепкава кухненска миризма на гранясало, хората забелязваха момичето, което чакаше — седнала на ниско столче под лампата, която я откроява, посърнала и печална като фенер под дъжда, с тежка волска маска, белязана с усмивка като рана. Тя имаше обичай да издава монотонен звук, за да привлича вниманието на минувачите подобно на пихтиестите медузи, които изпускат лепкава течност за примамка. Така по уличката се носеха тези безнадеждни литании. И когато мъжът се хващаше в капана, вратата се затваряше зад него за няколко мига и любовта се консумираше сред най-горчивата разнебитеност, като литанията спираше за миг, сменена от учестеното дишане на бледното чудовище и тежкото мълчание на войника, откупил от този призрак правото си да не мисли повече за любов. Той идваше тук да угаси жестоки блянове, защото навярно бе напуснал родина на палми и усмихнати момичета. И малко по малко, по време на далечните походи, образите на нейните палми бяха развили в сърцето му непоносимо тежки клони. Ручеят се беше превърнал в жестока музика, и усмивките на момичетата, и прохладните им гърди под тъканта, и сенките на отгатнатите им тела, и прелестта, свързваща жестовете им — всичко се сливаше за него в една все по-пареща и разкъсваща сърцето рана. Затова той идваше да похарчи жалката си плата в този квартал с желанието да бъде изпразнен от един блян. И когато вратата отново се отваряше, той се намираше на земята, затворен в себе си, суров и изпълнен с презрение, за няколко часа обезцветил единственото си богатство, неспособен повече да понася светлината му.

И тъй въоръженият патрул се завърна заедно с полипите, ослепени от силната светлина на караулното помещение. И моят баща ми ги показа:

— Ще те науча — рече той — какво ни направлява.

Той настани всяка от тях в прохладна къща с водоскок и нареди да ги облекат в нови дрехи и да им дадат да бродират фини дантели за занимание. И им плащаше така, че те печелеха двойно повече от преди. После забрани да ги надзирават.

— Несъмнено тези печални блатни плесени са щастливи — каза ми той. — Чисти, спокойни и сигурни…

И все пак една подир друга те изчезнаха и се завърнаха в клоаката.

„Защото, рече баща ми, те оплакваха нищетата си. Не поради глупаво влечение към нищетата в ущърб на щастието, а защото човек се стреми преди всичко към усещане за собствената си плътност. Случва се така, че позлатената къща, дантелата и пресните плодове са отдих, игра и забава. Ала не са могли да запълнят съществуването им и те започнаха да се отегчават. Тъй като дълго се привиква към светлината, чистотата и дантелата, ако трябва да престанат да бъдат освежаващ спектакъл, за да се превърнат в мрежа от връзки, в задължение и изискване. Те получаваха, но нищо не даваха. И ето че взеха да съжаляват — не заради горчивината им, а въпреки горчивината им — за тежките часове на своето очакване и на вперения в черния квадрат на вратата поглед, където от час на час се откроява един подарък на нощта, вироглав и пълен с омраза. Съжаляваха за лекото замайване, което ги изпълваше с неясна отрова, когато войникът, бутнал вратата, ги гледаше, както се гледа белязаното животно, втренчил очи в гърлото… Защото се случваше някой да надупчи една от тях като мех с кама, която въдворява тишина, за да изрови под няколко тухли или керемиди сребърните монети от тяхното имане.

Ето че те съжаляваха за мръсния вертеп, където се събираха в часа, когато кварталът най-сетне се затваря съгласно заповедта, и докато пиеха чай или брояха спечеленото, те се ругаеха една друга и искаха да им предсказват бъдещето по дланите на мръсните им ръце. И може би им предсказваха същата тази къща и тези цъфнали увивни растения, ала обитавани от по-достойни от тях. И чудесното в тази построена в мечтите къща беше, че тя подслонява вместо собственото аз, едно преобразено аз. Така е и с пътуването, което трябва да те промени. Но ако аз те затворя в двореца, ти си този, който влачи из него старите си желания, старата си злоба, старите си отвращения, ти си този, който куца из него, ако куцаш, тъй като няма магическа формула, за да те преобрази. Аз мога само бавно, с помощта на принуди и страдания, да те заставя да се промениш, за да те накарам да се само постигнеш. Ала съвсем не се е променила тази, която се събужда сред простия и чист декор, прозява се и въпреки че вече не я заплашват удари, напразно свива глава между раменете си, когато някой чука на вратата, и ако още чука, също така напразно се надява, понеже вече няма подаръци на нощта. След като вече не се изморяват от зловонните си нощи, те вече не вкусват избавлението на ранната утрин. Отсега нататък тяхната участ може да бъде завидна, но тук те загубиха възможността да притежават, по волята на изменящи се предсказания, по една участ за всяка вечер, като по такъв начин преживяваха в бъдещето по-прекрасен живот, отколкото е съществувал някога тук. И ето че вече не знаят какво да правят с внезапния си гняв, плод на непристоен и нездрав живот, който ги обзема отново въпреки тях самите, подобно на контракциите на онези отдалечени от бреговете животни, каращи ги още дълго да се свиват в себе си в часа на морските приливи и отливи. Когато ги обхване гневът, вече няма несправедливост, срещу която да викат, и ето че изведнъж напомнят майките, чието дете е умряло, а в гърдите им напира мляко, което не служи за нищо.

Защото човекът, казах ти, търси усещане за собствената си плътност, а не щастие.“