Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (34)

XXXIII

И сега, когато ме мъчи тъпата болка в бъбреците, която лекарите ми не знаят как да лекуват, сега, когато съм като дърво в гората под брадвата на дърваря и Бог скоро ще ме повали на свой ред като порутена кула, сега, когато не се събуждам вече с отпочинали мускули и въздушен полет на мисълта, както на двадесет години, намерих утеха в това да не страдам от тези предвестници, разпръснати из моето тяло, и да не се поддавам на болките, които са затворени в мен, лични и незначителни, и историците на империята едва ли ще им отделят и три реда в хрониките си, понеже е без значение дали зъбът ми се клати и ще го извадят, и би било жалко от моя страна да очаквам и най-малкото съчувствие. Напротив, гняв ме обзема, щом си помисля за тях. Тези пропуквания на кората са от съсъда, не от съдържанието. Разказват ми, че когато бил поразен от парализа и едната му страна изстинала и се вдървила, а той влачел със себе си този вече неспособен да се усмихва сиамски близнак, моят съсед от изток не само не изгубил нищо от достойнството си, но и успешно усвоил този труден урок. И на поздравяващите го за силата на духа отговарял презрително, че са сгрешили по отношение на личността му и по-добре да запазят подобен род почитания за градските дюкянджии. Понеже владетел, който не владее първо собственото си тяло, е просто жалък узурпатор. При мен не става дума за упадък, а за чудесна радост да се почувствувам днес малко по-освободен!

Ах, човешка старост! Несъмнено не виждам нищо познато по другия склон на планината ми. Сърцето ми е препълнено с моя мъртъв приятел. И с пресушени от траур очи внимателно се взирам в селата, в очакване като прилива да бъда притеглен обратно от любовта.