Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (13)

XII

„Защото това е, казваше баща ми, голяма човешка загадка. Те губят същността, а не знаят какво са загубили. Не го знаят и уседналите от оазисите, клечащи над своите запаси. Наистина изгубеното не се разчита в материалните неща, които остават непроменени. И хората все така съзерцават същото съчетание от овце, кози, жилища и планини, но те вече не съставляват едно имение…

Ако изгубят смисъла на империята, отнемайки стойността на нещата, те не съзнават, че закоравяват и се изпразват от съдържание. Нещата запазват привидността си, но какво са един диамант или една перла, ако никой не ги пожелае: просто шлифовано стъкло. И детето, което люлееш, е изгубило нещо от себе си, ако вече не е дар за империята. Но ти не го знаеш, понеже усмивката му с нищо не се е променила.

Те не виждат обедняването си, защото предметите, с които си служат, остават същите. Но за какво служи един диамант? И какво е един накит, ако въобще няма празници? Какво е едно дете, ако не съществува вече империя и ако ти не мечтаеш да направиш от това дете завоевател, владетел или пък архитект? Ако е принудено да бъде само парче месо.

Те не познават кърмещата ги ден и нощ невидима гръд, защото империята подхранва сърцето ти — както те подхранва с любовта си и променя за теб смисъла на нещата спящата любима, която си почива далеч оттук, сякаш е мъртва. Оттам идва неуловим полъх, който не можеш дори да вдъхнеш, и светът за теб се превръща в чудо. Така и владетелят на имението, докато се разхожда в утринната роса, носи в сърцето си дори съня на изполичарите.

Но загадката у човека, който изпада в отчаяние, ако любимата се отдръпне от него, е, че ако той самият престане да обича или да почита империята, не подозира дори, че е обеднял. Просто си казва: «Тя не беше тъй хубава, както в мечтите ми, нито тъй ласкава…», и тръгва доволен накъдето го отвее вятърът. Но светът за него вече не е чудо. И зората вече не е зората на завръщането или зората на събуждането в нейните обятия. Нощта вече не е великото светилище за любовта. Не е вече, благодарение на тази, която диша в съня си, онова огромно наметало на пастира. Всичко е помръкнало. Всичко се е сковало. А човекът, незнаещ за това бедствие, не оплаква изгубената си цялост. Задоволен е от свободата си — свободата да не бъдеш.

Така е и с оня, у когото империята вече е мъртва: «Моето пламенно усърдие, казва си той, беше глупаво заслепение.» И, разбира се, има право. Извън него не съществува нищо, освен разпокъсано съчетание от кози, овце, жилища и планини. Империята беше творение на сърцето му.

Красотата на една жена — къде ще я приютиш, ако няма мъж, който да е трогнат от нея? А великолепието на диаманта — ако никой не пожелае да го притежава? А империята — ако няма вече кой да й служи?“

„Защото човек, който умее да разчете образа и го носи в сърцето си, ако е така свързан, че да живее от него както кърмачето — от майчината гръд, оня, за когото този образ е основополагащ принцип, за когото е смисъл и значение, повод за величие, усещане за простор и цялост, ако същият човек бъде откъснат от своя извор, той бива сякаш разединен, опустошен като разрушена крепост и умира от задушаване като дърво с подсечени корени. Не ще може вече да се съвземе. И все пак, докато умиращият в него образ го води към погибел, той не страда и се приспособява към несъзнаваната си посредственост.

Затова добре е постоянно да се поддържа будно у човека онова, което го извисява, и да се приобщава той към вярата в собственото му величие.

Понеже живителните за него сокове не идват от нещата, а от възела, който свързва нещата. Не от диаманта, а от онова отношение между диаманта и хората, което може да ги насити. Нито от пясъка, а от онова спояване между пясъка и племената. Не от думите в книгата, а онази връзка между думите в книгата, която е любов, поезия и мъдрост от Бога.

И ако аз ви призова да сплотите усилията си, да бъдете заедно и да съставите един величествен образ, който да направи богат всеки от вас, който да обедини чертите на всички и детето на империята, ако ви затворя в имението на моята обич, как не бихте се извисили от това и как бихте могли да устоите? Красотата на лицето съществува единствено чрез отзвука на всяка част, съотнесена към всички останали. И появата ви покъртва. Така е и с поемата, изтръгнала сълзи в очите ви. Взех звезди, извори, съжаления. В нея няма нищо друго. Но аз ги смесих, воден от моя гений, и те послужиха за пиедестал на божество, което ги превъзхожда и не се съдържа в нито едно от тях.“

И баща ми изпрати един певец при отдадената на тлен човешка общност. Певецът приседна по залез на площада и запя. Възпя нещата, които отекват едно на друго. Възпя чудната принцеса, която можеш да достигнеш само след двеста дни път в пясъка без кладенец под слънцето. И отсъствието на кладенец се превръща в саможертва и опиянение от любовта. Водата от меховете се преобразява в молитва, понеже те отвежда при любимата. Той казваше: „Жадувах палмовата горичка и нежните капки на дъжда… но най-вече тази, която — надявам се — би ме приела в своята усмивка… и вече не различавах треската си от моята любов…“

И те зажадуваха за жажда и размахваха юмруци по посока на баща ми: „Злодей! Ти ни лиши от жаждата, която е пиянство от саможертвата в името на любовта!“

Той възпя заплахата, която се възцарява, щом войната е обявена и пясъкът се превърне в змийско гнездо. Всяка дюна придобива власт на живот и смърт. И те зажадуваха за смъртната опасност, която оживява пясъка. Възпя достолепието на врага, когато го очакваш от всички страни и той се търкулва от единия до другия край на кръгозора подобно слънце, което не знаеш откъде ще се появи! И те зажадуваха за враг, който би ги обгърнал с великолепието си като морето.

И щом зажадуваха за любовта, зърната като лице, ножовете бликнаха от ножниците. И ето че те плачеха от радост, милвайки сабите си! Забравените им, ръждясали, покрити с позор оръжия, които сега им напомняха изгубена мъжественост, защото само те позволяват на мъжа да сътворява света. И това бе сигналът на бунта, който лумна красив като пожар!

И всички срещнаха смъртта като мъже!