Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (31)

XXX

Яви ми се, че човекът не е достоен за внимание не само ако е неспособен за саможертва, да устоява на изкушенията и да приема смъртта — защото тогава той вече няма форма, — но и ако, разтворен в масата, управляван от масата, се подчинява на нейните закони. Така е и при глигана, при слона единак или при човека навръх планината, и масата трябва да позволи на всеки да запази мълчание и да не го изтръгва от него поради злоба към онова, което наподобява кедъра, когато той се извиси над планината.

Оня, който идва при мен, въоръжен със своя език, за да проумее и изрази човека в рамките на логично изложение, ми прилича на детето, настанило се в подножието на Атлас с кофичка и лопатка с намерение да грабне планината и да я премести другаде. Човекът е това, което е, а не онова, което може да се изрази. Естествено, целта на всяко съзнание е да изразява съществуващото, но изразяването е трудно дело, бавно и лъкатушно — и грешим, мислейки, че нещо не съществува, щом не можем да го изкажем. Защото „изказвам“ и „проумявам“ имат един и същ смисъл. Ала до днес се научих да проумявам малка част от човека. Всъщност, каквото съм проумял един ден, е съществувало и преди, и е самозаблуда да си въобразявам, че онова, което не мога да изразя у човека, не е достойно за внимание. Също така аз не изразявам планината, а я обозначавам. Но бъркам обозначаването с проумяването. Обозначавам за оня, който вече знае какво представлява тя, но в случай, че не знае, как бих могъл да му създам представа за тази грамада с нейните пропасти с търкалящи се камъни, с обрасли в лавандула подножия и назъбени върхове сред звездите?

И зная, че тя не е разрушена крепост или лодка без посока, чието въже можеш да отвържеш от желязната халка, за да я тласнеш накъдето поискаш, а чудодейно битие със свои собствени закони за вътрешната си гравитация и мълчания, по-величествени от мълчанието на звездната машинария.

Така стигнах до съществения за мене спор заслужават ли възхищение подчиненият в йерархията и непреклонният човек, който отстоява себе си. Съумявах да схвана проблема, но не и да го формулирам. Мислех за хората, които се подчиняват на най-сурова дисциплина и по мой знак приемат смъртта, същите тези, намагнитени от моята вяра, но тъй добре закалени от дисциплината, че мога да ги ругая в лицето и да ги направя послушни като деца, ала изпратени наслуки и хвърлени в бой срещу други, показват стоманена твърдост, величав гняв и кураж пред смъртта.

Разбрах, че в същия човек има две страни. И че оня, който буди възхищението ни както несломимото зрънце или пък неподвластната жена, сякаш отсъстваща в прегръдките ми като кораб в открито море, оня, който не се пазари и не се спогажда с цената на компромиси, нито изоставя част от себе си поради хитрост, алчност или пресищане, оня, когото мога да смажа под воденичен камък, без да изтръгна маслото на тайната, тъй като носи в сърцето си твърда маслинена костилка и по моему нито тълпата, нито тиранът могат да го принудят, понеже е превърнал в диамант сърцето си, у този човек винаги съм откривал и друго лице. Подчинен, дисциплиниран, изпълнен с уважение, с вяра и с доверие, мъдър потомък на духовна раса и носител на нейните добродетели…

А така наречените „свободни“, които, безпощадно самотни, решаваха само за себе си, поради липса на вятър в платната им изобщо не бяха направлявани и тяхната съпротива се свеждаше до нелогични капризи.

Но аз поради неприязънта си към този добитък и човека, оголен от собствена същност и лишен от духовна родина, нито като предводител, нито като господар съм обичал да кастрирам народа си и да го превръщам в слепи и покорни мравки, аз разбрах, че чрез моята принуда мога и съм длъжен да му вливам живот, вместо да го погубвам. И че кротостта му в моята църква, покорството му и помощта към другия не са качества на незаконно дете, понеже само то може да ми служи за крайъгълен камък на границите на империята ми. Тъй като човек няма за какво да се надява на себе си, а единствено на чудодейното съучастие на единия чрез другия…

Но човекът, смазван под тежестта на крепостните стени и охраняван от часовоите, когото можех да разпъна на кръст, без публично да се отрече от вярата си, а пресата на палачите ми би изтръгнала само презрителен смях, такъв човек би бил преценяван погрешно, ако в негово лице виждах само нечувствителност. Тъй като черпи силата си от друга религия и крие в себе си друга страна, изтъкана от нежност. Друг негов образ: на човек, който сяда и слуша с чиста усмивка, положил ръце на коленете си — и се явява гръд, и той засуква от нейното мляко. Така е и с жената, която държа като пленница в кулата си, крачеща надлъж и нашир в клетката на хоризонта — тя не може да бъде нито насилена, нито покорена и не ще промълви любовните думи, за които я молиш. Просто тя произхожда от друга страна, от друг пожар, от далечно племе и е преизпълнена със своята религия. И ако не приеме нашата вяра, не бих успял да я достигна.

Ненавиждам хората без собствен облик. Кучешка порода, която мисли, че е свободна, защото е свободна да мени мнението си, да се отрича (а как биха разбрали, че се отричат, щом са съдии на самите себе си?). Защото тя е свободна да мами, да престъпва клетвите си, да се отрича от вярата си, но ако са гладни, аз ги карам да променят мнението си, посочвайки им кошарата.

Така премина нощта на годежа и на осъдения на смърт. И усетих съществуването. Съхранявайте формата си, бъдете неизменни като вълнореза, почерпеното отвън преобразявайте в своя същност по примера на кедъра. Аз съм рамката, арматурата и творческият акт, от който се раждате, сега е потребно — като грамадното дърво, развиващо своите клони, а не чуждите, своите иглички и листа, а не чуждите — да растете и да се вкоренявате здраво в земята.

Но ще назова „измет“ всички живеещи от чужди жестове, хамелеонски приели техния цвят, присламчени там, откъдето падат подаръци, вкусващи овациите и оглеждащи се в огледалото на тълпите: защото у тях няма нищо, те не обграждат подобно на цитадела свои съкровища и не предават паролата си от поколение на поколение, а оставят децата си да растат, без да им придават облик. И те растат като гъби по света.