Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (190)

CLXXXIX

Любими мой народе, водех вътрешен спор, когато си почивах на върха на планината, която сякаш ме превръщаше в каменен плащ. Бавен пожар, от който до мен достигаха вече само димът и светлината. „Накъде отиват те? Къде трябва да ги заведа, Господи? Ако управлявам, те ще започват да си приличат един на друг. Не познавам никакво управление, Господи, което да не вкаменява обекта на управлението. И какво бих могъл да направя с едно семе, ако то не води към дърво? И какво бих могъл да направя с една река, ако тя не води към морето? И с една усмивка, Господи, ако тя не води към любовта?

А с моя народ?

Ах! Господи, те са се обичали поколение след поколение. Те са съчинявали поемите си. Строили са си къщи, застилали са ги с килимите си от дълговлакнеста вълна. Продължавали са рода си. Отглеждали са малките си и са полагали износените поколения в кошниците на Твоите гроздобери. Събирали са се в празничните дни. Молили са се. Пели са. Бягали са. Отдъхвали са след своя бяг. Излизали са им мазоли по дланите. Очите им са гледали, удивлявали са се, после са се изпълвали с мрак. Те и са се ненавиждали. Откъсвали са се едни от други. Раздирали са се от разпри. Убивали са с камъни принцовете, родени измежду тях самите. После са заемали местата им и са се убивали с камъни помежду си. О, Господи, техните омрази, наказания, мъчения толкова напомнят някаква неясна и мрачна церемония! О, Господи, без изобщо да се плаша от нея, от моя хребет, колко ми напомняше тя стенанията и пращенето на кораба! Или родилните мъки. Господи, така е с дърветата, които се блъсват едно друго, смазват се и се задушават в гонитбата на слънцето. Все пак за слънцето може да се каже, че то изтръгва пролетта от земята и кара дърветата да го честват като празник. И гората се състои от дървета, макар всички те да са врагове помежду си. И вятърът изтръгва своя славослов от тази арфа! Ах, Господи, късоглед и забил нос в тях, как бих могъл да ги опозная в тяхното своеобразие? Но ето че те заспиват. Оставени са настрана през нощта лъжливите думи, приспани са апетитите и сметките. Утихнала е ревността. Ах, Господи, ето че обхождам с поглед делата, които са изоставили несвършени, и се чувствувам объркан, сякаш на прага на истината, от едно значение, чието разковниче още съвсем не ми е дадено и което е важно да открия, за да пребъде тя.

Господи, какво знаят пръстите, ухото или косата за моя художник, когато той рисува? Или глезенът, или хълбокът, или ръката? Нищо. Творбата, която се очертава, насочва в определено русло движенията им и се ражда, пламенна от толкова противоречиви желания. Но късоглед и забил нос в нея, никой не вижда друго, освен несвързани движения, мазки с четката или цветни петна. И какво знаят майсторите на гвоздеи или дърводелците за величието на кораба? Така е с моя народ, когато го деля на части. Какво знаят скъперникът и чревоугодникът, и министърът, и палачът, и пастирът? Несъмнено даже ако има някой, който вижда по-ясно, това е човекът, който води животните на водопой, или жената, която ражда, или другият, който умира, а не ученият, не хилавият с мастилени пръсти, защото те изобщо не познават времето. И не служат на нищо съществено, докато този, който рендосва дъската си, вижда как тя се преобразява и сам се извисява.

Приспани са дребнавите им страсти и аз виждам създаденото от скъперника наследство. И някой подкупен министър, който нищо не струва и ограбва за себе си чуждите богатства, ги изсипва на свой ред в ръцете на тези, които извайват изделията от злато и слонова кост. И златото и слоновата кост биват извайвани и гравирани. И някой, който осъжда несправедливо, създава горчивата любов към истината и справедливостта. И някой, който слага ръка върху материалите на храма, полага повече усилия да издигне този храм.

Виждал съм да се издигат храмове за сметка за насъщното, през хорските ламтежи. Виждал съм робите да пренасят камъните, шибани с камшик от надзирателите в каторгата. Виждал съм надзорника да краде от заплатите. Ах, Господи, късоглед и забил нос в тях, никога не съм виждал друго, освен подлост, глупост и стремеж към печалба. Но от планината, където съм седнал, ето че забелязвам възвисяването на един храм в светлината.“