Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (138)

CXXXVII

Не забравяй, че твоето изречение е действие. С привеждане на доводи няма да ме подтикнеш да действам. Мислиш ли, че ще тръгна да вземам решения заради аргументи? Щях да намеря още по-добри против тебе.

Виждал ли си изоставената жена да те спечелва отново с дело в съда, като докаже, че има право? Делото само те дразни. Тя не ще може да те върне, даже показвайки се такава, каквато си я обичал, понеже точно тази жена ти вече не обичаш. Виждал съм как нещастницата, стигнала до венчило след подобна тъжна песен, я подхваща отново в навечерието на развода. Но сега тъжната песен вбесяваше мъжа.

Може би тя би могла да го върне, събуждайки у него този, който е бил, когато я е обичал. Но за това е потребен творчески гений, понеже въпросът е да вдъхнеш нещо у човека, както аз му вдъхвам влечение към морето, което ще го направи строител на кораби. Тогава дървото ще расте в цялото си многообразие. И той отново ще закопнее за тъжната песен.

За да породя любов към мен, аз будя някого в теб, пазен за мен. Няма да ти разказвам какво съм изстрадал, това ще те отблъсне. Няма да ти отправям упреци: те биха те раздразнили с право. Няма да ти изреждам какви причини имаш да ме обичаш, тъй като нямаш причини. Причината да обичаш е любовта. Няма да се покажа и такъв, какъвто ти искаше да бъда. Защото този човек ти вече не го искаш. В противен случай, щеше още да ме обичаш. Но аз ще те повдигна към мен. И ако съм силен, ще ти покажа пейзаж, който ще те направи мой приятел.

Жената, забравена от мен, усетих като стрела в сърцето, когато ми каза: „Чуваш ли своето загубено звънче?“

В крайна сметка какво имам да ти кажа? Често отивах да седна навръх планината. И внимателно разглеждах града. Или разхождайки се в мълчанието на моята обич, слушах как хората си говорят. И чувах думи, последвани от действия, когато бащата казва на сина си: „Напълни ми тази делва на извора“ или ефрейторът на войника: „В полунощ ще застъпиш наряд…“. Но винаги ми се е струвало, че в тези думи нямаше нищо тайнствено и че пътникът, непознаващ езика, доловил връзката им с делничното, не би открил в тях нищо по-интригуващо, отколкото в действията на мравуняка, до едно ясни и разбираеми. И наблюдавайки превоза на товари, строежите, грижите за болните, занаятите и търговията в моя град, не виждах нищо, което не би било присъщо на някое животно, малко по-дръзко, по-изобретателно и схватливо от другите, но също тъй очевидно ми се разкриваше, че докато ги разглеждах във всекидневните им действия, аз още не съзирах в тях човека.

Защото моментът, в който той се проявяваше, ставаше ми необясним чрез правилата на мравуняка и ми се изплъзваше, ако не знаех смисъла на думите; беше тогава, когато, седнали в кръг на пазарния площад, те слушаха някой разказвач на легенди, който, ако притежаваше гений, разполагаше с властта да се вдигне, след като им е говорил, и последван от тях, да опожари града.

Виждал съм тези кротки тълпи, вдигнати от гласа на някой пророк и тръгнали подире му да се стопят в пещта на битката. Трябва да е било непреодолимо пренесеното от вятъра на думите, щом като веднъж получила го, тълпата отхвърляше поведението на мравуняка и се превръщаше в пожар, излагайки се доброволно на смърт.

Понеже завръщащите се вкъщи бяха преобразени. И ми се струваше, че за да повярваш в магическите действия, не беше нужно да ги търсиш в празните приказки на маговете, тъй като за моите уши съществуваха чудотворни словосъчетания, способни да ме изтръгнат от дома ми, от работата ми, от привичките ми и да ме накарат да пожелая смъртта.

Затова всеки път се вслушвах внимателно, различавайки въздействащата реч от тази, която не създаваше нищо, за да се науча да разпознавам какво беше пренасяно. Понеже изказаното е без значение. В противен случай всеки щеше да е велик поет. И всеки щеше да е вожд, казвайки: „Последвайте ме заради щурма и мириса на изгорял барут…“ Но опиташ ли сам, ще ги разсмееш. Същото е с тези, които проповядват доброто.

Но след като бях слушал как някои успяват да променят хората и бях молил Бог да ме просветли, беше ми дадено да се науча да разпознавам във вятъра на думите рядко пренасяните семена.