Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (20)

XIX

Наредих да повикат архитектите и им казах:

„От вас зависи бъдещият град — не като духовно значение, а като външен облик, който ще показва и изразява неговата същност. И аз като вас мисля, че става дума хората да са добре настанени. Да разполагат с градските удобства и да не пилеят сили в напразни усложнения и безплодни разхищения. Но винаги съм се учил да разграничавам същественото от неотложното. Неотложно е, разбира се, човекът да се храни, понеже ако не е нахранен, няма човек, няма и проблем. Но любовта, смисълът на живота и вкусът към Бога са по-важни. А порода, която се угоява, никак не ме интересува. Аз не си поставям въпроса дали човекът ще бъде щастлив, благоденстващ и удобно настанен или не. Питам се първо какъв човек ще е щастлив, благоденстващ и удобно настанен. Защото пред забогателите ми, обезпечени и надути търговци предпочитам номада, който вечно се изплъзва и гони вятъра, тъй като от ден на ден се разхубавява, служейки на тъй необятен господар. Ако бях принуден да избирам и узная, че Бог отказва Своето великодушие на първия, а го дарява само на втория, бих хвърлил народа си в пустинята. Обичам човек да отдава светлината си. И не ме вълнува дебелата вощеница. Пламъкът е единственото мерило за качеството й.

Ала не съм виждал принцът да е подчинен на докера, нито генералът — на сержанта, нито началникът — на надничарите, макар те да използват по-голямата част от благата. А онези, които строят бронзови укрепления, не са по-долу според мен от тези, които издигат стени от кирпич. Не отричам възходящата стълба на завоеванията, която позволява на човека да се изкачи по-високо. Но винаги съм отличавал средството от целта, стълбата от храма. Неотложно е да се построят стъпала, отвеждащи в храма, иначе той ще остане безлюден. Важен е обаче единствено храмът. Неотложно е човек да преживява и да открива край себе си средства да се извиси. Ала тук става дума само за стъпала, които отвеждат до човека. Душата, която ще му изградя, ще е светилище и само то ще е съществено.

Тъй че ви осъждам не за това, че предпочитате насъщното, а че го възприемате като цел. Необходими са, разбира се, дворцовите готварници, но в крайна сметка същественото е дворецът, който готварниците трябва да обслужват. И ви свиках да ви попитам:

«Коя е съществената част от вашата работа? Покажете ми я.» И вие стоите пред мен безмълвни.

И ми казвате: «Ние откликваме на човешките потребности. Ние подслоняваме хората.» Да. Както се откликва на нуждите на добитъка, като го настаняваме в обора върху постелка. На човека, разбира се, са му потребни стени, за да се зарови под тях и да се превърне в семе. Но са му потребни и големият Млечен път, и морската шир, въпреки че нито съзвездията, нито океанът му служат за нещо в момента. Ала какво значи «да му служат»? Познавам хора, които дълго и мъчително катерят планината, ожулват колене и лакти, изтощават се по време на изкачването, за да достигнат преди изгрев-слънце върха и да се опият от дълбоката, още синкава долина там долу, както търсим езерната вода, за да утолим жаждата си. И те сядат и гледат, след като вече са се озовали там, и дишат. И сърцето им радостно бие, и тук намират върховен лек срещу отвращението.

Познавам хора, които търсят морето с бавния ход на кервана си и изпитват потребност от море. И когато стъпят на високия скалист нос и се изправят над тази безпределна шир — безмълвна и плътна, закрила от погледа им запасите си от водорасли или корали — те вдишват горчивия дъх на сол и застиват очаровани пред един спектакъл, който не им служи за нищо в момента, понеже не можем да обсебим морето. Ала то отмива от сърцето робството на дребните неща. Навярно те са присъствали с отвращение, сякаш иззад затворнически решетки, на домашните сцени с чайника, с кухненските съдове, с хленча на жените им — сцени от всекидневния живот, през които може да се прозре смисълът на нещата, но понякога те се превръщат в гробница, сгъстяват се и те зазиждат отвсякъде.

Тогава те скътват запаси от необгледна шир и отнасят в дома си блажения покой, който са намерили тук. И домът се преобразява от това, че съществува някъде равнината в прегръдката на изгрева и на морето. Всичко се отваря към нещо по-просторно от самото себе си. Всяко нещо става път, друм и прозорец към нещо друго, отвъд себе си.

И не настоявайте, че вашите обичайни стени са му достатъчни, защото, ако човекът никога не бе виждал звездите и ако беше във ваша власт да му съградите един Млечен път с гигантски пространства между колоните, дори построяването на подобен купол да погълне цяло състояние, щяхте ли да кажете, че това богатство е било пропиляно?

Затова аз ви казвам: Ако съградите безполезния храм — понеже не служи нито за готвене, нито за почивка, нито за събиране на първенците, нито за водните запаси, а просто за извисяване на човешкото сърце, за омиротворяване на сетивата и за времето, което доузрява, тъй като много прилича на хранилище за сърцето, където се разполагаш, за да се потопиш за няколко часа в мир и покой, уталожени страсти и справедливост без лишени от наследство — и така, ако съградите храм, където болката от язвите се превръща в химни дароприношение, където смъртната заплаха става пристан, зърнат сред най-сетне укротените води, щяхте ли да мислите, че сте пропилели усилията си?

Ако онези, които разраняват ръцете си, като направляват платната в дни на буря, които се борят с вълните ден и нощ и вече са само жива плът, жестоко ощавена от солта, ако беше възможно да ги приемате от време на време в спокойните светещи води на едно пристанище — там, където вече няма нито движение, нито тласък, нито усилие, нито ожесточеност на борбата, а безмълвни води, едва докосвани при навлизането на големия кораб, плъзгащ се по инерция, — щеше ли да мислиш, че си пропилял труда си? Тя е тъй кротка за тях, тази вода на залива, след всички коси от пяна, разпилени по гребена на вълните, след всички ония гриви на морето.

Ето нещо, което е по силите ти да подариш на човека и което зависи само от твоя гений. Тъй като ти създаваш вкуса на водата в пристанището, на тишината и на приказните надежди единствено чрез подреждането на твоите камъни.

Така твоят храм ги притегля и те идват да изпитат себе си в мълчанието му. И тук откриват своята същност. Понеже в противен случай те биха били привлечени единствено от дюкяните. Единствено купувачът в тях би бил подбуден от търговците. И те не биха се родили във величието си. И не биха познали безпределната шир, която носят в душата си.

Навярно, ще ми кажеш ти, тези охранени дюкянджии са напълно задоволени и не искат нищо повече. Лесно е обаче да удовлетвориш оня, който не носи простор в сърцето си.

И наистина, един глупав език представя вашия труд като безполезен. Но човешкото поведение опровергава със сигурност подобни твърдения! Виждате как хора от всички краища на света се впускат в търсене на тези шедьоври от камък, които вие вече не произвеждате. Тези хранилища за душата и сърцето. Къде сте виждали човек, изпитващ потребност да обикаля света, за да посещава складове? Естествено, човек използва стоки, но ги използва, за да преживява и греши по отношение на самия себе си, ако вярва, че на първо място стои желанието да ги притежава. Техните пътешествия имат други цели. Виждал си как хората пътуват от едно място на друго. Вниквал ли си в целите им? Несъмнено някой благодатен малък залив или някоя отрупана със сняг планина или оня вулкан, който се уголемява от втвърдените си курешки, но преди всичко тези потопени кораби, които единствено отвеждат някъде.

Те ги обхождат и оглеждат, мечтаейки, без да го съзнават напълно, да бъдат пасажери на борда им. Понеже не са устремени към нищо. А тези храмове вече не приемат тълпите, вече не ги отнасят и не ги преобразяват в по-благородна раса, подобно на пашкула. Всички тези преселници вече не притежават кораб и не могат да се преобразят, и — в началото бедни и слаби духом — да придобият, по време на това пътуване на борда на тези каменни кораби, богати и щедри души. Затова всички посетители обикалят потъналия храм, обхождат и търсят и пристъпват по огромните грейнали плочи, излъскани от множество стъпки, слушайки как само техните гласове отекват сред величаво мълчание — изгубени в гората от гранитни колони и вярващи както историците, че просто се образоват, докато по биенето на сърцето си те биха осъзнали, че всъщност от колона на колона, от зала на зала, от кораб на кораб търсят капитана и че всички те са тук, зъзнещи в сърцето си, без да го знаят, зовящи за помощ, която не идва, в очакване на преображение, което им се отказва, отново натикани дълбоко в себе си, понеже вече няма друго, освен мъртви храмове, наполовина погребани в пясъка, понеже вече няма друго, освен заседнали кораби, чийто запас от мълчание и сянка е зле защитен, и които се пълнят с вода отвсякъде с тези огромни пространства синьо небе, прозиращо през рухналите сводове или онова скриптене на пясъка през отворите на стените. И жадуват с жажда, която не ще бъде утолена…

Казвам ви, тъй вие ще съзиждате, защото гъстата гора е добра за човека, и Млечният път, и синята долина, гледана от висотата на планините. Но какво е безкрайността на Млечния път, на сините долини и на морето пред това, което предлага нощта сред камъните, когато архитектът е съумял да ги преизпълни с мълчание? И самите вие, архитектите, ще се извисите, изгубили вкуса към практичното. Вие ще се родите само ако се посветите на създаването на истинската творба, тъй като тя ще ви обсеби, тъй като вече не тя ще ви служи, а вас ще застави да й служите. И ще ви изтръгне от вас самите. Как биха се родили велики архитекти, ако създават творения, лишени от величие?

Вие ще станете велики само ако камъните, за които твърдите, че зареждате със сила, вече не са предмети за тълпата, убежища за удобствата или предназначени за доказана всекидневна употреба, а пиедестали, стъпала и кораби, които отвеждат към Бога.“