Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (106)

CV

Разкри ми се, че хората, подвластни на илюзиите на езика си и забелязали, че е плодотворно да се привеждат доводи за обекта, за да се придобият знания, след като бяха установили поразителната резултатност на този метод, опустошаваха своето родово наследство. Защото, което е вярно и несъмнено не абсолютно за материята, се превръща в невярно за духа. В действителност ти, човеко, си така устроен, че предметите за теб са празни и мъртви, ако не принадлежат на едно царство на духа, и даже да си дебел и безчувствен, ти желаеш този предмет, който е по-хубав от другия, само заради смисъла, който му се придава в твоята среда, както желаеш златото да е сякаш изпълнено с невидими съкровища, и ако жена ти пожелае този накит, то не е за да натежат косите й, а защото той е условност в един език, йерархия, тайно послание и знак за превъзходство.

Така ми се разкри единственият извор, способен да утоли духа и сърцето. Единствената храна, която ти подхожда. Единственото наследство, което трябва да се спаси. И което трябваше да изградиш отново там, където си го разрушил. Защото ето че седиш сред остатъците от разхвърляни предмети и ако животното е задоволено, то човекът в теб е застрашен от глад и е в пълно неведение относно това, за което изпитва глад, защото ти си също така устроен, че потребността ти от храна е резултат от храненето ти и ако една част от теб остане хилава и полузадрямала по липса на храна или на движение, ти не настояваш нито за тази храна, нито за това движение.

Ето защо, ако никой не слезе при теб от своята планина и не те просветли, ти не ще знаеш кой път да поемеш, за да намериш спасение. Както и не ще повярваш, колкото и вещо да те убеждават, какъв човек ще се пробуди или ще се роди от теб, понеже него още го няма.

Затова моята принуда е могъщество на дървото и чрез него — освобождение на камъка.

И от етаж на етаж аз мога да те свържа с все по-обширни богатства. Защото, безспорно, хубаво е съкровището на любовта, на дома, на имението, на империята, на храма, на светилището, в каквото се превръща годината, когато я преобразят празнични дни, ала щом ти ми позволиш да те водя, за да ти помогна да изкачиш най-високата планина, аз имам за теб тъй трудни за завладяване съкровища, че мнозина ще се откажат от тях в своето изкачване, понеже, за да бъде изграден новият образ, аз им открадвам камъните на другите храмове, на които те държат.

Но щом успея за неколцина, толкова ги трогвам, че душата им гори. Защото съществуват тъй горещи структури, че са като огън за душите. Тези хора ще нарека „възпламенени от любовта“.

Ела при мен да те заставя да изградиш себе си, ти ще излезеш сияен.

Ала Бог се губи. Вече ти го казах за поемата. Колкото и да е хубава, тя не може да те нахрани за всички дни… Моят часовой, който крачи надлъж и нашир, също не може денонощно да изпитва пламенно усърдие към империята. Често в душите се разхлабва божественият възел, който свързва нещата. Погледни скулптора. Днес е тъжен. Клати глава пред мрамора. „Защо този нос, казва си той, тази брадичка, това ухо…“, понеже вече не вижда какво е уловил. И съмнението е въздаяние от Бога, защото тогава той ти липсва и ти причинява болка.