Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (86)

LXXXV

Обзе ме непомръкващото желание да изграждам душите. И ме обзе омраза към поклонниците на практичното. Защото в крайна сметка, ако казваш, че служиш на действителността, не ще намериш какво да предложиш на човека, освен храна, която малко изменя вкуса си в зависимост от цивилизацията. (И въпреки това говорих за водата, която се превръща в химн!)

Защото удоволствието ти да бъдеш губернатор на провинция се дължи единствено на моята архитектура, която не ти служи за нищо в момента, а само те въодушевява в зависимост от създадения от мен образ на имението ми. И даже удоволствията, подхранващи суетата ти, не се дължат на предмети, които можеш да претеглиш и които в момента не ти служат за нищо, и ти схващаш само цвета им, получен в светлината на моята империя.

И любимата, петнадесет години потопена в благоухания и благовонни масла, обучена на поезия, изящество и мълчание, което единствено възпитава сдържаност и под гладкото чело е родина на изворите — нима ще ми кажеш, че тъй като друго тяло прилича на нейното, тя представлява същото питие за твоите нощи, каквото е платената проститутка?

И щом не правиш разлика между тях под предлог, че ставаш по-богат, като улесняваш завоеванията си, понеже ще ти струва по-малко грижи да изградиш една проститутка, отколкото да създадеш една принцеса, ти ще обедняваш.

Възможно е ти да не можеш да почувствуваш принцесата, тъй като самата поема не е нито подарък, нито запас, а изисква да се извисиш; възможно е да не бъдеш обвързан от изящния жест, както има музика, до която не ще достигнеш по липса на усилие, но то не значи, че тя нищо не струва, а че просто ти не съществуваш.

В мълчанието на моята обич съм слушал хората да говорят. Чувал съм ги да се вълнуват. Виждал съм в споровете да проблясва стоманата на ножовете. Колкото и да бяха мръсни те или пък жилищата им, извън апетита за храна никога не усетих да се оживяват заради блага, които имат смисъл извън езика, който говореха. Тъй като жената, заради която изпитваш желание да убиеш, сама по себе си винаги е нещо различно от едно обикновено тяло, тя е своеобразна родина, извън която се усещаш изгнаник без значение. Ето че изведнъж чайникът, в който се приготовлява вечерният чай, започва да ти липсва, защото чрез него губиш и неговия смисъл.

Но ако от глупост постъпиш погрешно и виждайки, че хората обичат чайника, го почиташ заради самия него и принудиш хората да го изработват, вече няма да има хора, които да го обичат и ти си разрушил и едното, и другото.

Същото е, ако раздробиш на части един образ, след като си познал крехкостта на децата, боготворенето на едно болнично легло, мълчанието, сякаш си пред някакъв олтар и тежестта на майчинството. Тогава, за да се увеличи техният брой, ти ще ми направиш конюшни или обори и ще вкараш твоите стада жени, за да раждат.

И завинаги ще си загубил онова, за което твърдеше, че допринасяш, защото малко значи за теб промяната в броя на добитъка, ако става дума за животни за угояване.

Аз изграждам душата на човека, издигам му граници и предели и му очертавам градини — и за да има култ към детето, и за да придобие той смисъл в сърцето, възможно е навярно наглед да допринасям по-малко за увеличаването на броя им — защото не вярвам в логиката ти, а в любовното влечение.

Ако теб те има, ти изграждаш своето дръвче, и ако измислям и създавам устоите на дървото, аз ти предлагам само една семчица. Цветята и плодовете спят там на разположение в руслото на тази сила. Ако се развиваш, ти се развиваш съгласно моите непредубедени линии, тъй като не съм се занимавал с тях. И щом те има, ти можеш да се само осъществиш. И твоята любов се превръща в дете на тази любов.