Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Citadelle, 1948 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Росица Василева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Анатолий Буковски (2011)
- Корекция и форматиране
- bashtata (2012)
Издание:
Антоан дьо Сент-Егзюпери. Цитадела. 1 част
Превела от френски: Росица Василева
Рецензенти: Светослав Колев, Румен Воденичаров
Редактор: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Марта Владова
Художник: Валентин Дончевски
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Станка Митрополитска
Издателски № 9076 Формат 84/108/16. Печатни коли 19,50
ISBN 954–445–420–9 (I ч.)
Издателска къща „Христо Ботев“
Предпечатна подготовка Св. Маринов
Печат — Университетска печатница „Св. Климент Охридски“
Издание:
Антоан дьо Сент-Екзюпери. Цитадела. 2 част
Първо издание
Превела от френски: Росица Василева
Редактор: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Марта Владова
Художник: Валентин Дончевски
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Невена Николова
Издателски №9085
Печатни коли 21,50. Формат 84/108/32
ISBN 954–445–421–7 (II ч.)
Издателска къща „Христо Ботев“
Предпечатна подготовка Св. Маринов
История
- — Добавяне
CCVII
Несправедлива е, разбира се, йерархията, която те потиска и ти пречи да се само осъществиш. Все пак, щом воюваш срещу тази несправедливост, от опустошаване на архитектура към опустошаване на архитектура, ти ще стигнеш до застоялото блато, където ледниците ще са се слели.
Ти искаш хората да са подобни един на друг, смесвайки твоето равенство с идентичността. Но аз ще ги нарека „равни“ за това, че еднакво служат на империята, а не че толкова си приличат.
Така е и при играта на шах: има победител и победен. И се случва победителят да се нагизди с ехидна усмивка, за да унижи победения. Защото такива са хората. И ти идваш съгласно твоята справедливост да забраниш шахматните победи. Ти казваш: „Каква е заслугата на победителя? Той беше по-умен или по-добре познаваше изкуството на играта. Неговата победа е израз на едно състояние. Защо да е възхваляван за това, че е по-червендалест или по-гъвкав, или по-дългокос, или не тъй дългокос?“
Ала аз съм виждал как победеният на шах играе в продължение на години с надеждата за празника на победата. Тъй като ти си по-богат с това, че тя съществува дори когато не е за теб. Същото е и с бисера от морското дъно.
Не се заблуждавай за завистта: тя е знак за една силова линия. Аз съм създал някакъв орден. И удостоените се перчат като пауни с моето скъпоценно камъче от планински кристал на гърдите. Тъй че ти завиждаш на оня, на когото давам орден. И идваш съгласно твоята справедливост, която всъщност е само дух на уравняване. И решаваш: „Всички ще носят скъпоценни камъчета на гърдите си.“ И безспорно отсега нататък кой ще се нагизди с подобен накит? Ти живееше не заради камъчето, а заради неговото значение.
Ето на, ще кажеш ти. Аз намалих неприятностите на хората. Тъй като ги изцерих от ламтежа за камъчета, към които мнозинството от тях не можеха да се домогват. Защото ти съдиш според завистта, която е болезнена. Значи предметът на завистта е зло. И ти не оставяш да не оцелее нищо, което е вън от опасност. Детето протяга ръка и крещи към звездата. Твоята справедливост следователно те задължава да я угасиш.
Същото е при притежаването на скъпоценните камъни. И ти ги складираш в музея. Казваш: „Те са на всички.“ И безспорно твоят народ ще се изнизва край витрините в дъждовните дни. И ще се прозяват над сбирките от смарагди, защото вече няма церемониал, който да ги освети с някакво значение. И с какво са те по-сияйни от шлифованото стъкло?
Ти си очистил дори диаманта от особената му природа. Понеже той можеше да бъде за теб. Ти си го лишил от сиянието му, което идваше от това, че е желан. Същото е и с жените, когато ги поставяш под възбрана. Колкото и да са хубави, те ще бъдат восъчни кукли. Никога не съм виждал някой да умира, колкото и хубав да е образът, за една жена или за друга, която барелефът на саркофаг е увековечил, за да достигне до него. Тя разлива прелестта на миналото или меланхолията си, а не жестокостта на желанието.
Така твоят диамант, който не може да бъде притежаван, става нещо различно. Той блестеше благодарение на това свое качество. Защото тогава той те прославяше и ти правеше чест, и те извисяваше с блясъка си. Ала ти ги превърна в украси на витрина. Те ще правят чест на витрините. А тъй като въобще не желаеш да бъдеш витрина, ти не желаеш диаманта.
И ако сега ти изгориш един от тях, за да облагородиш с това приношение празничния ден и да умножиш по такъв начин сиянието му над ума и сърцето си, ти не ще изгориш нищо. Не си ти този, който ще принесе в жертва диаманта. Той ще бъде дар от твоята витрина. А тя нехае за това. Вече не можеш да играеш с диаманта, той вече няма за какво да ти послужи. И зазиждайки някой диамант в мрака на храмовата колона, за да го дариш на боговете, ти не даряваш нищо. Твоята колона е само склад, съвсем мъничко по-таен от витрината, която е също тайна, когато слънцето подкани твоя народ да бяга от града. Твоят диамант няма стойност на дар, понеже той не е предмет, който се подарява. Той е предмет, който се складира. Тук или там. Той вече не е намагнитен. Загубил е божествените си силови линии. Какво си спечелил ти?
Аз обаче забранявам да се обличат в червено тези, които не водят потеклото си от пророка. И с какво съм ощетил другите? Никой не се обличаше в червено. Червеното беше лишено от значение. Отсега нататък всички мечтаят да се обличат в червено. Аз съм създал силата на червеното и ти си по-богат от това, че то съществува, макар въобще да не е за теб. И завистта, която те спохожда, е знак за една нова силова линия.
Но империята ти се струва съвършена, ако в центъра на града някой, който ще седне с кръстосани крака, умре там от глад и жажда. Защото никакво предпочитание няма да го привлича нито надясно, нито наляво, нито напред, нито назад. И той изобщо няма да получава заповеди, както няма и да ги издава. И у него не ще има порив нито към диаманта, който не може да се притежава, нито към камъчето на гърдите, нито към червената дреха. И при търговеца на цветни платове ще видиш как той се прозява часове наред в очакване да наситя с моите значения посоката на неговите желания.
Ала поради това, че съм забранил червеното, ето че той поглежда изпод вежди към виолетовото… или, понеже е непокорен и свободен, и враждебно настроен към почестите, и се поставя над условностите, и се подиграва на смисъла на цветовете, които съм определил според неограничената си власт, ти виждаш как той изпразва всички рафтове на дюкяна и тършува в запасите, за да открие цвета, който е коренно противоположен на червения, като яркозеления, и се показва придирчив, докато не е намерил съвършенството на съвършенствата. След което го виждаш, безкрайно горд със своето яркозелено, да се перчи из града с него от презрение към моята йерархия на цветовете.
Но става така, че аз съм го въодушевявал през целия ден. В противен случай, облечен в червено, той би се прозявал в някой музей, понеже вали. „Аз, казваше баща ми, създавам един празник. Но всъщност създавам не празник, а една връзка. Чувам язвителния присмех на непокорните, които веднага създават напук друг празник. И връзката, която те потвърждават и увековечават, е същата. Тъй че аз ги задържам за малко в затвора, за да им доставя удоволствие, защото те държат на сериозността на своя церемониал. Както и аз.“