Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (160)

CLIX

Всякога си виждал как силното бива смазано от слабото. Без съмнение това е невярно в самия миг, откъдето и илюзиите на езика ти. Защото забравяш времето. И разбира се, ако хилавото дете предизвика гнева на великана, той ще го стъпче. Но не е присъщо нито на играта, нито на усета на хилавото дете да разгневява великана. А да бъде незабелязано от него. Или обичано. И в юношеството може би да му помага, за да стане потребно на великана. После идва възрастта на изобретенията и порасналото дете изковава оръжие. Или просто надраства другия по ръст и тегло. Или още по-просто, детето говори и с това привлича хиляди около себе си, които ще поведе срещу великана и които ще се превърнат сякаш в негова броня. Върви го досегни през нея!

И ако открия в житната нива едно-единствено семе от плевел, вече знам, че е победена. И виждам тирана, войниците и жандармите му — ако някъде сред народа му има дете като Ибрахимовото, което започва да се развива и да обмисля новия образ, който ще подреди света като железен корсет (защото откривам, че са готови силовите линии) — виждам го вече беззащитен и повален като онези храмове, които една-единствена семчица е успяла да срути, защото принадлежеше на дърво великан, развило корените си с търпението на човек, който се събужда, протяга се и бавно издува мускулите на ръката си. Ала този корен е съборил стълб, другият е повалил подпорна греда. Стъблото е пропукало купола в ключовия му камък и ключовият камък се е срутил. И дървото царува от този момент нататък над разхвърляни материали, превърнати в прах, от който то черпи сокове, за да се храни.

Аз обаче ще съумея да поваля на негов ред това дърво великан. Защото храмът е станал дърво. Но дървото ще стане народ от лиани. Стига ми една крилата семчица в руслото на ветровете.

Какво показваш ти, ако те разстелят във времето? Разбира се, невидима е наглед тази градска крепост зад бронята си. Но аз зная да чета. И щом се е затворила в своите запаси, значи е приела смъртта. Страх ме е от тези там, които вървят голи, възлизащи на север от тяхната пустиня без крепост. Крачат почти без оръжия. Ала са не покълнало още семе, още не познало собствената си мощ. Моята армия произлезе от дълбоката вода на кладенеца Ел Ксур. Ние сме семена, спасени от Бог. Кой ще се противопостави на нашите стъпки? Стига ми да открия цепнатината в бронята, за да разклатя този храм само с едно събуждане на дървото, затворено в семчицата си. Стига ми да познавам танца за танцуване, за да приемеш като женска мъжкаря, ти, градска крепост, занапред прислужница подобно на жената, когато остане в къщи. Ето че си моя като пита мед, ти, крепост, премного самонадеяна. Трябва да спят твоите часовои. Защото ти си беззащитна в сърцето си.