Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (36)

XXXV

Същото е и с музиката, която слушах. А те не можеха да я разберат. И стигнах до проста дилема: или ги караш да слушат песни, които разбират, и те не напредват, или ги учиш на наука, която разбират, и те не печелят нищо от нея. Или ги затваряш в техните хилядолетни обичаи и в тях няма нищо от дървото, което расте и връзва плодове и нови цветове — но има в замяна успокоение в молитвата, мъдрост и сън в Бога, — или, обратното, крачейки към бъдещето, ти ги блъскаш, разстройваш и ги караш да изоставят обичаите си и скоро вече не предвождаш друго, освен стадо емигранти, лишени от родовото си наследство. Армия, която станува, но никога не полага каменните си основи.

Ала всяко изкачване е болезнено. Всяко преображение е страдание. Не мога да вникна в тази музика, ако не съм я изстрадал. Тя несъмнено е плод на страданието ми и аз никак не вярвам на тези, които се радват на натрупаните от другиго запаси. Не вярвам, че е достатъчно да потопиш децата в концерта, в поемата и в трактата, за да им дадеш блаженството и великото опиянение на любовта. Тъй като човекът е способност за обич, но и способност за страдание. И за отегчение. И за мрачно, лошо настроение като дъждовното време. И даже онези, които са в състояние да усетят вкуса на поемата, изпитват за кратко радостта от нея, иначе никога нямаше да изглеждат тъжни. Щяха да се затворят в поемата и да ликуват. И човечеството щеше да се затвори в поемата и да ликува, без да се стреми повече да твори. Но човек е така устроен, че да се радва само на онова, което той създава. За да усети вкуса на поемата, потребно му е да се издигне до нея. Ала както разкрилият се от планинския връх пейзаж бързо се износва в сърцето и има смисъл само ако е едно построение на умората, едно разположение на мускулите, и щом си починеш и усетиш жаждата за движение, същият пейзаж ти додява и няма какво повече да ти даде, така е и с поемата, която не е родена от твоето усилие. Дори и чуждата поема може да е плод на твоето усилие, на твоето вътрешно издигане, докато хранилищата създават само уседнали, загубили качеството си на хора. Аз не разполагам с любов на съхранение: тя е преди всичко упражняване на сърцето ми. Не се учудвам, че толкова много хора не разбират смисъла на имението, на храма, на поемата или на музиката и застанали пред тях, казват: „Какво толкова има тук, освен разхвърляни неща повече или по-малко ценни? И нищо, което заслужава да ме води.“ Тези хора се смятат за разумни, скептични и са изпълнени с ирония, която е присъща не на човека, а на рака. Ала любовта не ти се поднася като подарък от това лице, както и ведрото спокойствие не идва от пейзажа, а от преодоляната от теб височина. От покорената планина. От твоето вселяване в небето.

Така е и с любовта. Илюзия е, че я срещаш — човек се научава да обича. Заблуден е оня, който, опознал чрез кратки трепети вкуса на сърдечните вълнения и закопнял да срещне голямата любов, която за цял живот ще го разпали, се лута из живота и чака някой да го покори, когато поради оскъдния му дух и жалкото преодоляно от него хълмче тя е само лесно завоюване на сърцето му.

Също така човек не си почива в любовта, ако от ден на ден не се променя, както при майчинството. Ала ти искаш да седнеш в твоята гондола и за цял живот да станеш песен на гондолиера. Грешиш. Безсмислено е всичко, което не е издигане или преминаване. Ако се спреш, ще намериш само досада, защото пейзажът няма на какво да те научи. И ще захвърлиш жената, когато ти си този, когото първо трябва да захвърлят.

Затова никога не ми е правел впечатление доводът на неверника или на логика, които казват: „Покажи ми най-напред имението, империята или Бога, защото аз виждам и пипам камъните и материалите и вярвам в камъните и материалите, които съм пипнал.“ Та аз никога не съм твърдял, че го обучавам чрез разкритието на толкова жалка тайна, която да може да се формулира. Както не мога да го пренеса навръх планината, за да открия пред него истината за един пейзаж, който не ще бъде негова победа, нито мога да го накарам да усети тази музика, която не ще е овладял. Той се обръща към мен, за да бъде научен без усилие, както друг търси жената, която ще вложи в него любовта. Това не е в моя власт.

Аз го вземам, затварям го и го измъчвам с учене, тъй като добре знам, че лесното е безплодно поради същата причина. Оценявам значението на вложения труд по усукването и потта. Затова събирам учителите в моите училища и им казвам: „Не се заблуждавайте. Поверих ви децата на хората не за да претеглям по-късно сумата на знанията им, а за да се порадвам от качеството на тяхното издигане. Никак не ме интересува оня ваш ученик, носен на носилка, който ще е познал хиляда планински върха и ще е наблюдавал оттам хиляда пейзажа, тъй като няма да опознае истински нито един, и после, хиляда пейзажа са само песъчинка в огромния свят. Ще ме интересува този, който ще е упражнявал мускулите си в изкачване, даже на една-единствена планина, и така ще бъде способен да вникне във всички бъдещи пейзажи, и по-добре от другия, вашия псевдоучен — в хилядата зле преподадени пейзажа.

Ако поискам този ученик да се роди за любовта, ще положа у него основите на любовта чрез упражняване на молитви.“

Грешката им идва от това, че виждат как оня, който е упражнявал сърцето си в любовта, открива лицето, което го разпалва. И вярват в качеството на лицето. И че оня, който е овладял поемата, е запален по нея — и вярват в качеството на поемата.

Ала пак ти повтарям: когато казвам „планина“ аз обозначавам планина за тебе, който си се издрал по тръните, сгромолясвал си се в пропастите, потил си се по камъните, брал си цветя, а после си вдишвал с пълни гърди вятъра по хребетите. Обозначавам, но не предавам смисъла. Но казвайки „планина“ на един охранен дюкянджия, не възбуждам никакви чувства в сърцето му.

И не затова, че умира силата на поемата, няма вече поема. И силата на лицето — че няма вече любов. И силата на Бога — че я няма вече в човешкото сърце широтата на орните земи, обгърнати от нощта, където след плуга биха избуяли кедри и цветя.

Наистина се заслушвах внимателно в отношенията между хората, в отговорите при споровете и открих заплахите на интелигентността: тя смята, че езикът схваща смисъла. Не чрез езика ще предам това, което е в мен. Няма думи да изразят това, което е в мен. Мога само да го обознача дотолкова, доколкото ти вече го долавяш по други пътища, извън словото. Чрез чудото на любовта, или защото — деца на един и същи бог — с теб си приличаме. В противен случай аз хващам за косите и с мъка тегля навън този потънал дълбоко в мене свят. И наслуки в неловкостта си показвам от него само една или друга страна, както изричайки „планина“, изразявам добре само височината й. Докато тя е нещо съвсем друго — аз говорех за величието на нощта, когато зъзнеш от студ между звездите.