Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (196)

CXCV

Съвършена поема, чиято същност би намерила израз в делата, като те призове да вложиш всичко от себе си, дори мускулите си. Такъв е моят церемониал.

Слаби отгласи, едва доловими движения, които свързвам в теб чрез надарени със сила думи. Аз изобретявам играта на галерите. Ти искаш да се включиш в нея и да снишиш рамене.

Обаче правилата, обредите, задълженията и построяването на храма, обаче церемониалът на дните — ето безспорно едно друго действие.

Писането е за това — да те приобщи към вярата, налагайки ти, така преобразен, малко да опознаеш себе си и да храниш надежда.

И несъмнено, както можеш да четеш разсеяно написаното от мен и да не усетиш нищо, можеш и да изтърпиш церемониала, без да израснеш. И твоето скъперничество може да обитава удобно щедростта на обредите.

Но аз не се стремя да те ръководя ежечасно, както не изисквам от моя часовой ежечасно да влага пламенно усърдие към империята. Стига ми един от тях само да е усърден. И от него аз не изисквам да е усърден всеки миг, а когато обикновено си мечтае за часа на супата, да го осени като светкавица озарението на часовоя, защото доста добре зная, че духът спи и не умее да вижда постоянно — в противен случай този огън би изгорил очите, — че черната перла, намерена някога, осмисля морето, че единственият празник осмисля годината, а съвършенството, постигнато в смъртта, осмисля живота.

А малко ме интересува, че моят церемониал придобива изроден смисъл у изродените по сърце. По време на своите завоевания съм наблюдавал черните племена и магьосника, който ги призоваваше от гнусна ненаситност да охранват с даровете си някой дървен прът, боядисан в зелено. Какво ме засяга, че магьосникът подценява ролята си! Палецът на ваятеля сътворява живота.