Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (61)

LX

Споходиха ме мисли за суетата. Аз винаги съм я разглеждал не като порок, а като болест. И у жената, която съм виждал да тръпне за мнението на тълпата и да преправя държането и гласа си, щом станеше център на внимание, изпитвайки необикновено задоволство от подхвърлени по неин адрес думи, у тази, чиито бузи пламваха, защото я гледаха, аз виждах нещо различно от глупостта: болест. Как би могъл да изпиташ удовлетворение от другия, освен чрез любов и дар за него? И все пак задоволството от суетата й се струва по-сгряващо от полученото от благата, понеже би заплатила за това блаженство в ущърб на останалите си удоволствия.

Окаяна и оскъдна радост — като радостта от порок. Напомня ми човек, който се чеше, когато нещо го сърби, и това му доставя удоволствие. Милувката, напротив, е подслон и дом. Когато милвам това дете, то е за да му дам закрила. И детето приема нейния знак по кадифената мекота на лицето си.

Ала ти, карикатура, жертва на суетата!

За тях, суетните, казвам, че са престанали да живеят. Та кой се заменя за нещо по-голямо от себе си, ако изисква първо да получи? Той не ще израсне, забавил развитието си за вечността.

Ето този храбър воин — ако го поздравя, как се вълнува и трепва като детето от милувката ми. И тук няма и помен от суета.

Какво трогва единия и какво трогва другия? По какво се различават?

Суетната, ако се унесе в дрямка…

Вие не ще познаете жеста на цветето, отдаващо на вятъра всичките си семенца, които няма да му бъдат върнати.

Вие не ще познаете жеста на дървото, отдаващо плодовете си, които няма да му бъдат върнати.

Вие не ще познаете ликуването на човека, отдаващ творбата си, която няма да му бъде върната.

Вие не ще познаете пламенното усърдие на танцьорката, отдаваща танца си, който няма да й бъде върнат.

Така е и с воина, който отдава живота си. И ако го поздравявам, то е защото е прехвърлил мостчето си. И го уча, че чрез него са се жертвували всички хора. И ето че той е доволен не от себе си, а от хората.

Ала суетният — пълна карикатура. А аз не искам скромност, понеже харесвам гордостта, която е съществуване и постоянство. Ако си скромен, ти се поддаваш на вятъра като ветропоказател. Тъй като другият има по-голяма тежест от тебе.

Искам от теб да живееш не от онова, което получаваш, а от това, което даваш, защото само то те извисява. Но не значи да презираш отдаденото. Ти трябва да завържеш плод. И тъкмо гордостта направлява постоянството. В противен случай по волята на ветровете ти би го изменил на цвят, на вкус, на мирис!

Но какво е за тебе плодът? Твоят плод има стойност само ако не може да ти бъде върнат.

Ала жената, заела тържествена поза върху пищно украсеното си ложе и живееща от възхитените възгласи на тълпата, казва: „Аз отдавам красотата си, прелестта си и величествената си походка и хората застиват очаровани, когато минавам, носейки се като чудна ладия на предопределението. И самото ми съществуване е дар за тях.“

Суетата произтича от фалшивия дар, плод на самоизмама. Понеже можеш да дадеш само това, което си преобразил, както дървото дава плодове, след като е преобразило земята. Танцьорката — танца, след като е преобразила походката си. А воинът — кръвта си, която заменя за храм или за империя.

Ала разгонената кучка е нищо. Въпреки че кучетата я наобикалят и я молят настойчиво. Онова, което дава, тя изобщо не е преобразила. И радостта й е открадната от радостта на съзиданието. Тя се раздава щедро без усилие, за да задоволи желанията на кучетата.

Ами онзи, който буди завист и се опива от аромата й. Щастлив е, когато му завиждат.

Карикатура на дар. И той се надига, за да вземе думата по време на угощения. И се огъва пред гостите като натежало от плод дърво. Но гостите няма какво да откъснат.

Ала винаги се намират такива, които вярват, че са откъснали, защото са по-глупави от първия и считат, че той им е оказал чест. И ако суетният го знае, вярва, че е дал, тъй като другият е получил. И се поклащат един пред друг като две ялови дървета.

Суетата е липса на гордост, подвластност на тълпата, отвратително самоунижение. Ала ти търсиш простолюдието, за да ти даде вяра в плодовете си.

Или пък човекът, облагороден от усмивката на царя: „Значи ме познава“, ще си каже той. Но ако в него имаше любов към царя, би се изчервил от удоволствие, без да промълви дума. Тъй като тази царска усмивка щеше да има за него един-единствен смисъл: „Царят приема да пожертвувам живота си…“ И изведнъж целият му живот сякаш е отдаден и заменен за величието на един цар. „Аз допринесох, би могъл да си каже той, за хубостта на царя, който е хубав от това, че е гордостта на един народ.“

Ала суетният завижда на царя. И ако царят му се е усмихнал, той се нагиздва с тази усмивка и се разхожда като карикатура, за да завиждат сега пък на него. Царят му е заел багреницата си. Тук има само имитация и душа на маймуна.