Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (148)

CXLVII

Проучих книгите на князете, издадените от империите укази, обредите в различните религии, погребалните, сватбените и рождествените церемонии, както при моя народ, така и при другите народи, и тези, свързани с настоящето, и тези, свързани с миналото, като се мъчех да отгатна прости отношения между хората по особеностите на душата им и законите, които са били издадени, за да създадат устоите им, да ги управляват и увековечават, и не успях да ги открия.

И все пак, когато имах работа с хора, дошли от съседната империя, където властва определен церемониал на пожертвованията, аз го откривах с букета му, с аромата му и с присъщия му начин да обича или да мрази, защото няма любови или омрази, които си приличат. И имах правото да се запитам как е възникнал и да си кажа: „Как е станало така, че този обред, който сякаш няма нищо общо с любовта, нито е ефикасен, нито й въздейства, тъй като е свързан с отдалечена от нея област, поражда тази любов, а не някаква друга? Къде се крие всъщност връзката между действието и градските крепостни стени, които ръководят действието, и тази особеност на усмивката, присъща на този тук, а не на съседа?“

Не следвах някакъв безцелен подход, защото през целия си живот добре бях проумял, че хората са различни един от друг, макар в началото разликите да са невидими и неизразими при разговор, понеже ти използваш преводач и задачата му е да ти преведе думите на другия, тоест да потърси за теб в твоя език онова, което ще е най-близко до изказаното на друг език. И така любов, справедливост или ревност, оказвайки се преведени като ревност, справедливост и любов, ще те хвърлят във възторг от приликите помежду ви, въпреки че съдържанието на думите не е същото. И продължиш ли да анализираш думата, от превод в превод, ти ще търсиш и ще намираш само прилики и както винаги при анализа ще ти убягва онова, което твърдеше, че улавяш.

Защото поискаш ли да проумееш хората, въобще не трябва да ги слушаш какво говорят.

И все пак различията са абсолютни. Тъй като нито любовта, нито справедливостта, нито ревността, нито смъртта, нито химна, нито отношенията с децата, нито отношенията с принца, нито отношенията с любимата, нито замяната при творчеството, нито лицето на щастието, нито формата на интереса си приличат при единия и при другия, и аз опознах тези, които смятаха, че са постигнали всичко и, стиснали устни или присвили очи, се правеха на скромни, когато си пускаха твърде дълги нокти, а други играеха същата игра, когато ти показваха мазоли по дланите си. Опознах и хора, чиято самопреценка се определяше от теглото им в злато в подземията им, нещо, което ти се струва отвратително скъперничество, докато не си открил други, изпитващи същите чувства на гордост и самодоволство, когато са изтикали непотребни камъни до върха на планината.

Ала ми се разкри безспорно, че грешах в опита си, понеже не може по дедуктивен път да се премине от един етаж на друг и подходът ми беше тъй абсурден, както този на бъбривеца, който, докато се любува с теб на някоя статуя, се мъчи да ти обясни чрез линията на носа или големината на ухото какво точно е пренесено, а то примерно е меланхолия в празнична вечер и тук присъства само като нещо уловено, чието естество винаги е различно от естеството на материалите.

Разкри ми се и това, че грешката ми се състоеше в стремежа да обясня дървото чрез минералните сокове, мълчанието — чрез камъните, меланхолията — чрез линиите, и особеностите на душата — чрез церемониала, преобръщайки по този начин естествения ред на съзиданието, а всъщност е трябвало да се постарая да осветля възходящото движение на минералите чрез генезиса на дървото, подреждането на камъните — чрез вкуса към мълчанието, структурата на линиите — чрез овладялата ги меланхолия, и церемониала — чрез особеностите на душата, която е една и не би могла да се изрази с думи, понеже за да я обхванеш, направляваш и увековечаваш, ти стигна дотам, че ми предостави този капан, който е този церемониал, а не друг.

Аз, разбира се, съм ходил на лов за ягуари в младостта си. И съм използвал ями за ягуари, където залагах агне, набивах подострени колове и ги покривах с трева. И когато на зазоряване идвах да ги проверя, намирах в тях тялото на звяра. Ако познаваш привичките на ягуара, ще измислиш ямата с коловете, агнето и тревата. Но помоля ли те да проучиш ягуарската яма, без да знаеш нищо за ягуара, ти не ще можеш да я измислиш.

Затова ти казах за геометъра, моя приятел, че той е този, който усеща ягуара и открива ямата. Въпреки че никога не я е виждал. И тълкувателите на геометъра добре бяха разбрали, понеже ягуарът им беше показан, след като бе хванат, ала те анализират света с тези колове, агнета, треви и други части от конструкцията му и се надяват с логиката си да извлекат истини за него. Но истините не им се удават. И те остават безплодни до деня, в който се явява човек, усещащ ягуара, без да е могъл досега да го опознае, и като го усеща, го улавя и ти го показва, мистериозно избрал, за да те отведе до него, един път, който приличал на завръщане.

И моят баща беше геометър, създал свой церемониал, за да улови човека. Както и онези, които на друго място и в друго време са създали други церемониали и са уловили други хора. Но са дошли епохите на глупостта на логиците, историците и критиците. И те гледат твоя церемониал и не извличат по дедуктивен път от него образа на човека, понеже чрез дедукция той не може да се извлече, и в името на вятъра от думи, наричан от тях „право“, разпиляват по угода на свободите частите на капана, съсипват ти церемониала и оставят уловеното да избяга.