Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (40)

XXXIX

Никога да не се боим от шантаж. Тъй като ако ти заложиш всичко на този незначителен въпрос, скоро би заложил всичко и на друг незначителен въпрос и първият би бил удовлетворен без полза.

Така е и с империята.

Трябва да се самоосъществим, за да проумеем. Това обяснява надменността на вярващия. Той изпитва чувството, че съмнението на другия не значи нищо, понеже другият не „може“ да проумее.

Научи се да различаваш принудата от любовта. Този, който се кълне в мен и очаква да говоря заради самото говорене, не ме интересува. Аз вървя, търсейки сред хората своята светлина. Да пееш в хор е едно. Съвсем друго е да създаваш песента. И кой взема участие в творчеството?

Отново се поставя за разрешаване следната дилема: има творчество само ако всички вземат участие и търсят. Има творчество само когато стволът на дървото е възел на любовта. Но изобщо не става дума за подчиняването на всеки един на всички, а напротив, за направляване на потока жизнени сокове, който изгражда клоните като храм в небето. И тук същата грешка, както и при логиците, които забелязват плана в завършеното изделие и вярват, че той поражда творчеството, докато всъщност то намира своето изражение в плана. Планът е видимото лице. Става дума за подчиняването не на всеки един на всички, а на всеки на творението и всеки принуждава другите да израстват, може би даже като им се противопоставя. А аз ги заставям да създават, понеже ако получават единствено от мене, те обедняват и се опразват от съдържание. Ала аз съм този, който черпи от всички тях, и ето ги извисени поради факта, че притежават като израз това аз, което първо толкова са обогатили. И тъй както поемам в ръце техните агънца, кози, семена и дори стените на домовете им, за да ги направя мои и да ги върна като дар на моята обич, същото е и със светилищата, които те съзиждат…

Ала както свободата не е произвол, така и редът не е липса на свобода. (Ще се върна на въпроса за свободата.)

Ще напиша химн за мълчанието. Ти, мълчание, което вливаш музика в плодовете. Ти, обитателю на избите, на хранилищата и хамбарите. Ти, делва с мед, побрала прилежанието на пчелите. Ти, храна на морето над безпределната му шир.

Ти, мълчание, в което от планинските висоти затварям града. Неговата стихнала гълчава, виковете му и звучността на наковалните му. Преустановени са вече всички тези отгласи в съсъда на нощта. Бдение на Бога над нашата трескава възбуда, наметало на Бога над човешкото гъмжило.

Мълчание на жените, които са само плът, където зрее плодът. Мълчание на жените под неприкосновения запас на натежалите им гърди. Мълчание на жените — мълчание на всички суети на деня и на живота, който е сноп от дни. Мълчание на жените, което е светилище и възобновяване. Мълчание, в което се разиграва към бъдния ден единственото надбягване, водещо нанякъде. Тя чува детето, помръдващо в утробата й. Мълчание — хранилище, където затворих цялото си щастие и кръвта си.

Мълчание на мъжа, който размишлява облакътен и от този момент нататък приема без загуба и прецежда сока на мислите. Мълчание, позволяващо му да трупа познание и незнание, тъй като е добре понякога да не знае. Мълчание, което е отказ от червеите, от паразитите и от вредните треви. Мълчание, закрилящо те в хода на твоите мисли.

Мълчание на самите мисли. Почивка на пчелите, понеже медът е готов и вече трябва да е заровено съкровище. Което узрява. Мълчание на мислите, които приготвят крилата си, тъй като е лошо да си неспокоен в ума или в сърцето си.

Мълчание на сърцето. Мълчание на сетивата. Мълчание на думите вътре в тебе, понеже е добре да намираш отново Бога, който е мълчание във вечността. След като всичко е било казано, след като всичко е било сторено.

Мълчание на Бога като съня на пастира, защото няма по-сладък сън, въпреки че агнетата на овцете изглеждат застрашени, когато вече няма ни пастир, ни стадо, понеже кой би различил пастир от стадо под звездите, щом всичко е сън, щом всичко е сън, изтъкан от вълна?

Ах — Господи! — нека един ден, подслонявайки своето творение, да отвориш голямата порта пред бъбривата човешка раса и да ги подредиш във вечния обор след свършека на времената и както се отнема треска, да отнемеш смисъла на нашите въпроси.

Тъй като ми беше дадено да разбера, че целият напредък на човека е в това да открие, че един след друг всички негови въпроси нямат смисъл, защото аз се съветвах с моите учени и те не само не са намерили някакви отговори на миналогодишните въпроси — Господи! — но ето че и днес се усмихват сами на себе си, защото истината им се яви като заличаване на въпрос.

Аз, който добре зная, Господи, че мъдростта не е отговор, а изцеряване на изменчивостта на езика, зная го даже за тези, които се обичат и сядат с провесени крака на ниския зид пред портокаловата плантация рамо до рамо, знаещи добре, че не са получили отговор на зададените си вчера въпроси. Ала аз познавам любовта и това, че никакъв въпрос вече няма да бъде зададен.

И едно по едно, от противоречие към противоречие, аз напредвам към мълчанието на въпросите и по такъв начин — към блаженството.

О, бъбривци! Хората са тъй похабени от питане.

Безумец е, който се надява на отговор от Бога. Ако Той те приеме, ако те изцери, то е като заличи твоите въпроси с десницата Си, както треската. Така е.

Подслонявайки един ден Своето Творение, отвори ни, Господи, двукрилите Си порти и ни въведи там, където вече няма да се отговаря, защото вече няма да съществуват отговори, а блаженство, което е основа на въпросите, и лице, което носи успокоение.

И човекът там ще открие — по-обширен от морските пространства — простора на сладката вода, която е отгатнал, докато е слушал ромона на чешмите, когато, провесил крака, той е сядал до нея, а тя все пак е била само изнемогваща от бяг газела, дишаща с известно усилие.

Мълчание — пристан за кораба. Мълчание в Бога — пристан за всички кораби.