Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (154)

CLIII

През тази нощ, в мълчанието на моята обич, поисках да изкача планината, за да погледам още веднъж града, вече подреден чрез изкачването ми в тишината и лишен от кипежа си — но се поспрях сред път, задържан от жалостта си, понеже от полята чувах да възлизат стенания и пожелах да ги проумея.

Те се носеха откъм подслонения добитък в обора. И от полските, небесните и водните твари. Защото само те свидетелствуват в кервана на живота — растението е лишено от език, а човекът, живеещ наполовина живота на духа, е започнал да си служи с мълчание. Понеже виждаш как болният, измъчван от рака, хапе устни и мълчи, а страданието му, надмогнало разместването на плътта, се превръща в дърво на духа, което простира клоните и корените си в една империя, сродна не с нещата, а със смисъла на нещата. Ето защо повече те тревожи безмълвното страдание, отколкото онова, което крещи. Безмълвното страдание изпълва стаята. Изпълва града. И колкото и да се отдалечаваш, не можеш да избягаш от него. Ако обичаш любимата, която страда далеч от теб, ето че си подвластен на нейната болка, където и да си.

И тъй, дочувах стенанията на живота. Защото животът се възобновяваше в оборите, в полята и край водата. Защото мучаха раждащите юници в оборите. Защото чувах и гласовете на любовта да се издигат от опиянени от своите жаби мочурища. Чувах и гласовете от кръвопролитието, понеже пиюкаше глухарят, хванат от лисицата, блееше козата, принесена от теб в жертва, за да се нахраниш. И се случваше понякога див хищник само с един рев да накара околността да утихне, като отведнъж си присвояваше една империя от мълчание, където всичко живо се потеше от страх. Тъй като дивите хищници се ориентират от тръпчивия мирис на страха, изпълващ въздуха. Едва изревал, всичките му жертви блясваха за него като народ от светлини.

После се отърсваха от вцепенението си земните, небесните и водните твари и подхващаха отново своето родилно, любовно или предсмъртно стенание.

„Ах!, казах си аз, това са шумовете от превоза на завещаваното, понеже животът се предава от поколение на поколение и това движение през времето напомня тежка кола, чиято ос скърца…“

Точно тогава най-сетне ми беше дадено да проумея нещо от мъчителното безпокойство на хората, тъй като те също предават същината си, преселват се извън самите себе си от поколение на поколение. И ден и нощ продължават неумолими, през градове и села тези деления сякаш на тъканта на плътта, която се разкъсва и заздравява, и почувствувах в себе си, както бих усетил рана, действието на едно бавно и вечно преображение.

„Но тези хора, казвах си, живеят не от нещата, а от смисъла на нещата и е необходимо да си предадат паролите.

Затова виждам как, още щом им се роди дете, се заемат да го учат да използва техния език, сякаш е употреба на таен код, понеже е ключ към тяхното съкровище. За да пренесат у него този дял от чудеса, те отварят с труд и мъка в душата му пътищата за превоза на завещаваното. Тъй като обладават голяма сила и тежест реколтите, които трябва да се предадат от едно поколение на друго, и трудно се поддават на формулиране.

Наистина това село излъчва сияние. Наистина е вълнуваща тази селска къща. Но ако новото поколение се настанява в къщи, за които не знае нищо, освен да ги използва, какво ще прави то в тази пустош? Защото, както е необходимо да научиш наследниците си на изкуството на музиката, за да им дадеш възможност да изпитат удоволствието от един струнен инструмент, тъй е необходимо и да ги научиш да разчитат под разпокъсаността на нещата — за да бъдат човеци, изпитващи човешки чувства — лицата на твоята къща, на твоето имение и на твоята империя.

В противен случай новото поколение ще се настани като варварин на стан в твоя град, който е превзело. И каква варварска радост щяха да извлекат те от твоите съкровища? Те изобщо не знаят как да си служат с тях, тъй като не притежават ключа на езика ти.

За онези, които са се преселили в смъртта, това село беше като арфа със значението на стените, на дърветата, на кладенците и на къщите. И всяко дърво беше различно със своята история. И всяка къща беше различна със своите привички. И всяка стена беше различна, заради своите тайни. По такъв начин ти беше композирал разходката си като музика, изтръгвайки желания звук от всяка своя стъпка. Ала варваринът, който станува, не знае как да накара селото ти да запее. Отегчава се в него и сблъсквайки се със забраната да проникне в каквото и да е, разрушава стените ти и разпилява предметите ти. За да отмъсти на инструмента, с който въобще не може да си служи, раздухва пожар, който му се отплаща поне с малко светлина. След което се обезсърчава и се прозява. Защото, за да е хубава светлината, трябва да познаваш това, което изгаряш. Както е със светлината на свещта пред твоя бог. Ала дори пламъкът на твоя дом въобще няма да заговори на варварина, понеже не е пламък на жертва.“

Често ме преследваше този образ на поколение, настанило се като натрапник в черупката на другото. И най-съществени ми се струваха обредите, които задължават човека в моята империя да предаде или получи своето родово наследство. Потребни ми са обитатели в моя дом, а не номади на стан, дошли от никъде.

Ето защо ще ти наложа като най-съществени дългите церемонии, чрез които ще закърпя разкъсаната тъкан на моя народ, така че нищо от родовото наследство да не бъде изгубено. Тъй като дървото, разбира се, въобще не се грижи за семената си. Когато вятърът ги изтръгва и разнася, това е добре. Защото насекомото, разбира се, въобще не се грижи за яйцата си. Слънцето ще ги излюпи. Всичко, което притежават тези тук, се съдържа в плътта им и се предава с плътта.

Но какво ще стане с теб, ако никой не те е хванал за ръка, за да ти покаже запасите от меда, който не е от естеството на нещата, а от смисъла нещата? Видими са несъмнено буквите в книгата. Ала трябва да те измъча, за да ти поднеса в дар ключовете на поемата.

Същото е с погребенията, които искам да са тържествени. Тъй като изобщо не става дума да се положи едно тяло в земята. А без да се губи нищо, да се събере — сякаш от урна, която се е разбила — родовото наследство, съхранявано у твоя покойник. Трудно е всичко да се спаси. Дълго време е нужно, за да съберем мъртвите. Трябва дълго да ги оплакваме и да премисляме съществуването им, и да честваме годишнините им. Трябва много пъти да се обръщаме назад, за да видим дали не сме забравили нещо.

Същото е и със сватбите, които подготвят разпукването на рождението. Защото къщата, която ви обгражда, става хранилище, хамбар и изба. Кой може да каже какво съдържа тя? Изкуството ви да обичате, изкуството ви да се смеете, изкуството ви се наслаждавате на поемата, изкуството ви да гравирате сребро, изкуството ви да плачете и да размишлявате — ще трябва добре да ги съберете, за да ги предадете на свой ред. Искам вашата любов да е кораб за скъпоценен товар, който трябва да прекоси бездната от едно поколение до друго, а не незаконно съжителство за празна подялба на безполезни запаси.

Така е и с обредите при раждане, защото тук става дума за онова разкъсване, което е важно да заздравее.

Ето защо изисквам церемонии, когато се жениш, когато раждаш, когато умираш, когато се разделяш, когато се завръщаш, когато започваш да градиш, когато влизаш в нов дом, когато прибираш жътвата в хамбара, когато започваш гроздобера, когато обявяваш война или мир.

И ето защо изисквам да възпитаваш децата си, за да приличат на теб. Тъй като не е присъщо на един сержант да им предава наследство, което не може да се побере в неговия учебник. Ако други могат да го обучат на твоя багаж от знания, както и на дребния ти пазар на идеи, той ще изгуби, ако е откъснат от теб, всичко онова, което не може да се изрече и не се съдържа в учебника.

Ти ще ги изградиш по твой образ от страх да не би по-късно да влачат безрадостно съществуване в една родина, която ще бъде за тях празен стан, и като не познават ключовете за нея, ще оставят съкровищата й да изгният.