Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (77)

LXXVI

Не се тревожи от виковете, възбудени от твоето слово, тъй като една нова истина е нова структура, предложена наведнъж (а не очевидно предложение, към което човек може да напредва от следствие към следствие), и всеки път, когато ти означаваш някой елемент от твоето лице, ще ти възразят, че в другото лице този елемент играе различна роля и най-напред няма да разбират, че ти като че ли едновременно си противоречиш и им противоречиш.

Но ти ще кажеш: „Приемате ли да умрете в самите себе си, да забравите и да присъствате без съпротива на моето ново творение? Само така можете да се промените, като се затворите в пашкули. И придобили опитност, ще ми кажете дали не сте станали по-просветлени, по-омиротворени и по-просторни.“

Тъй като — в по-голяма степен, отколкото за изсичаната от мен статуя — не съществува постепенност за истината, която се доказва. Тя е една и се вижда само когато е завършена. И даже не се забелязва, защото ние сме потопени в нея. И истината за моята истина е човекът, който произлиза от нея.

Така е и с манастира, където те затварям, за да те променя. Но ако ти поискаш от мен, посред суетата си и делничните си проблеми, да ти приведа доказателства за този манастир, аз ще пренебрегна отговора, тъй като този, който е способен да разбере, е различен от теб и аз първо трябва да го призова на бял свят. Мога само да те принудя да се само постигнеш.

Не се тревожи и за възраженията, които ще предизвика твоята принуда. Понеже тези, които викат, биха имали право, ако ти засягаше същината им и несправедливо ги лишаваше от тяхното величие. Ала уважението към човека е уважение към благородството му. А справедливостта за тях е да продължават да бъдат такива, каквито са, дори сред разложението, защото така са се родили. И ти не оскърбяваш Бог, ако ги изцериш.