Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (194)

CXCIII

Защото твоето равенство те съсипва. Ти казваш: „Нека се подели този бисер между всички. Всеки един гмуркач би могъл да го намери.“

И морето вече не е вълшебно, извор на радост и чудо на съдбата. И гмуркането на тоя или оня вече не е церемониал на едно чудо и прекрасно като легендарно приключение заради някоя черна перла, открита преди години от някой друг.

Защото тъй както желая ти да отделяш настрана цяла година, да се свиваш и да се лишаваш, за да спестиш за единствения празник, чийто смисъл изобщо не се крие в положението му на празник, понеже празникът трае само един миг — празникът е излюпване, победа, посещение на принца, но неговият смисъл е да изпълни за теб цялата година с уханието на желанията и на спомена за наградата, тъй като пътят е хубав само когато води към морето — и ти подготвяш гнездото с оглед на излюпването, което въобще не е от естеството на гнездото, и понасяш несгоди в битката с оглед на една победа, която изобщо не е от естеството на битката, и в продължение на година подреждаш дома си за принца — така аз искам и да не изравняваш единия с другия в името на някаква безсмислена справедливост, защото няма да направиш равни стария и младия и твоето равенство винаги ще куца. И подялбата на бисера няма да донесе нищо на никого, а аз искам да се откажеш от жалкия си дял, за да може този, който ще намери непокътнатия бисер, да се прибере вкъщи целият засиял в усмивка и когато жена му го попита, да каже: „Познай!“, и да покаже затворената си шепа, понеже иска да подразни любопитството и да се порадва в себе си на щастието, което е способен да носи само като разтвори пръсти…

И всички стават по-богати. Понеже той е доказателство за това, че претърсването на морето е нещо различно от окаян тежък труд. Така и любовните предания, изпети от моите разказвачи, възпитават у теб вкус към любовта. И красотата, която възхваляват, разхубавява всички жени. Защото щом съществува една жена, заслужаваща човек да умре заради сладостта да я плени, самата любов, чрез нея, си заслужава човек да умре и от това всяка жена придобива очарование и става по-хубава, понеже всяка една навярно крие в своята тайна личното съкровище на един прекрасен бисер, както морето.

И ти вече няма да се приближиш до някоя от тях, без да ти се поразтупти сърцето, както гмуркачите от Кораловия залив, когато се сливат с морето.

Ти си несправедлив към делничните дни, когато подготвяш празника, но бъдещият празник ги изпълва с ухание и ти си по-богат от това, че го има. Несправедлив си към самия себе си, когато не получаваш дял от бисера на съседа, ала бисерът, който му се пада, ще озари идните ти гмуркания така, както изворът, за който говорих, течащ в сърцето на далечния оазис, омагьосва пустинята.

Ах! Твоята справедливост изисква дните да си приличат помежду си и хората да си приличат помежду си. Ако жена ти крещи, ти можеш да я изпъдиш, за да си избереш друга, която не крещи. Защото ти си шкаф, в който се държи подарък, а не си получил своя. Но аз желая да се увековечава любовта. Има любов само там, където изборът е неотменяем, понеже е важно на човека да му поставят предели, за да се самоосъществи. И удоволствието от засадата, от улавянето и пленяването е нещо различно от любовта. Тъй като твоето значение тогава е да бъдеш ловец. Значението на жената — да бъде твой обект за пленяване. Затова веднъж пленена тя вече не струва нищо, понеже е послужила за целта. Какво е за поета написаната поема? Нейното значение е творчеството да се развива и занапред. Но ако съм затворил вратата зад семейството в твоя дом, необходимо е ти да продължиш по-нататък. Твоето значение е да бъдеш съпруг. Значението на жената — да бъде съпруга. Аз изпълних думата с по-важен смисъл и ти казваш сериозно: „Моята съпруга…“ с искрено чувство в сърцето си. Ала откриваш други радости. И други страдания, разбира се. Но те са условие за твоите радости. Можеш да дадеш живота си за нея, понеже тя е едно с теб, както ти си едно с нея. Ти не даваш живота си за своята пленница. И верността ти е вярност на вярващ, а не на уморен ловец. Верността на ловеца е друга и носи досада, а не светлина.

И несъмнено има гмуркачи, които въобще няма да открият бисера. Има хора, които ще намерят само отегчение в постелята, която са избрали. Ала несретата на първите е условие за сиянието на морето. Което придобива стойност за всички, също и за тези, които нищо не са открили. И нещастието на вторите е условие за сиянието на любовта, която придобива стойност за всички, също и за тези, които са нещастни. Тъй като желанието, съжалението, тъгата по любовта са по-ценни от покоя на добитък, останал чужд на любовта. Както във вътрешността на пустинята, където се измъчваш от жажда сред тръните, ти предпочиташ да жалиш за изворите, вместо да забравиш, че ги има.

Защото в това се крие тайнството, което ми беше дадено да проумея. Тъй както ти създаваш устоите на това, с което се занимаваш — независимо дали воюваш за него или против него — и затова воюваш лошо, когато го правиш единствено от омраза към бога на твоя враг, и ти е потребно преди всичко да воюваш от любов към своя бог, за да приемеш смъртта — така си просветлен, закърмен и извисен от това, което жалиш, желаеш или оплакваш, точно толкова, колкото от пленените неща. И майката с набразденото лице, в което траурът, придобивайки своя смисъл, се е преобразил в усмивка, живее от спомена за мъртвото си дете.

Ако унищожа за теб условията на любовта, за да ти позволя повече да не страдаш от нея, какво ще ти донеса? Нима една пустиня без никакъв извор е по-приятна за тези, които са изгубили пътя и умират от жажда?

А аз казвам, че ако изворът е бил добре вграден и възпят в сърцето ти, когато вече си на път да се слееш с пясъка и да съблечеш своята обвивка, той влива в теб спокойни води, които не са от нещата, а от смисъла на нещата, и аз ще съумея още веднъж да изтръгна усмивка от лицето ти, припомняйки ти сладостната песен на изворите.

Как няма да ме последваш тогава? Аз съм твоето значение. С едно съжаление аз омагьосвам твоя пясък. Откривам ти любовта. От едно ухание създавам империя.