Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (170)

CLXIX

Ако отправиш към жена си упрека:

— Ти въобще не беше там, когато те чаках.

Тя ти отговаря:

— А как бих могла да бъда там тогава, когато бях при нашата съседка?

И е вярно, че е била при вашата съседка.

Ако кажеш на лекаря:

— Защо не беше там, където се опитваха да съживят удавеното дете?

Той ти отговаря:

— Как бих могъл да бъда там, след като лекувах на друго място оня старец?

И е вярно, че е лекувал оня старец.

Ако на всеки, който е от империята, кажеш:

— Защо не служеше тук на империята?

Той ти отговаря:

— Как бих могъл да служа тук на империята, след като действах там…?

И е вярно, че е действал там.

Но знай, че ако ти изобщо не виждаш как израства дървото през делата на хората, значи липсва семчица, понеже тя би привлякла и насочила в тази необходима посока присъствието на жената, жеста на лекаря, служенето на служителя на империята. И чрез тях би се родило това, което си искал да породиш. Защото за човека, който кове гвоздеи, воден от култ към коването на гвоздеи, действието е едно и също и при този гвоздей, и при другия. Ала е възможно да става дума за гвоздеите на кораба. И за теб, който се отдръпваш, за да видиш по-добре, то е раждане, а не безпорядък.

Тъй като у духовното същество няма нито ловкост, нито моментна слабост, и то може да е непознато за всеки, който е част от него, поради липса на език. То се появява у всеки един съгласно присъщия му собствен език.

Духовното същество не пропуска благоприятните случаи. То се храни, изгражда се, приобщава към себе си. Всеки един може да е в неведение по отношение на него, понеже той познава само логиката на своя етаж. (Жената: разпределение на времето, не желанието да си бъде в къщи.)

Не съществува моментна слабост сама по себе си. Защото всяко деяние може да бъде оправдано. Едновременно благородно или не според гледната точка. Има моментна слабост по отношение на съществото или моментна слабост на съществото. Всеки може да има благородни основания да не действа в определена посока. Благородни и логични. А това значи, че съществото не го е привлякло достатъчно силно. Същото е с другия, който, вместо да кове гвоздеи, дяла каменни скулптури. Той е изменил на платнохода.

Няма да чуя от теб основанията за твоето поведение: ти въобще нямаш език.

Или по-точно, има един език на принца, после на неговите архитекти, после на надзорниците му, после на майсторите на гвоздеи, после на надничарите.

Ти плащаш на този човек за изделието му. Плащаш му достатъчно скъпо, за да ти е признателен не толкова за материалните услуги, колкото за оказаната чест към достойнството му, понеже не съществува цена на скулптурата или на риска за живота му, която той може да приеме като преувеличена. Скулптурата има стойност затова, че някой я купува.

И ето че с парите си ти си купил не само скулптурата, но и душата на скулптора.

Нормално е да считаш достойно за похвала това, което осигурява живота ти. Защото този труд е хлябът на децата ти. И въобще не е тъй долен, щом се превръща в детски смях. Така и оня човек служи на тирана, а тиранът служи на децата. По такъв начин объркването се е вмъкнало в човешкото поведение и ти не можеш ясно да съдиш за него.

Можеш да съдиш само човек, изменил на съществото, което би могло да притегли и отведе в определено русло действията му и да го накара да избере измежду всички подобни една на други стъпки тази, която е била насочена.

Така човекът скрепява един камък с друг под слънцето. И в това се състои действието му. Заплатена му е такава цена. Струвало му е толкова умора. И в това действие той вижда само жертва, посветена на скрепяването на камъните. В нищо не можеш да го упрекнеш, ако те съвсем не са камъни на някой храм.

Ти си създал любовта към храма, за да бъде привлечена и насочена към храма любовта към скрепяването на камъните.

Защото съществото се стреми да се храни и да расте.

Необходимо ти е да видиш много хора, за да го познаеш. И то различни. Същото е с кораба през гвоздеите, платната и дъските.

Духовното същество е напълно недостъпно за разума. Неговият смисъл е да бъде и да се стреми. То става разум на етажа на делата. Ала не изведнъж. В противен случай никое дете не би оцеляло, понеже то е тъй слабо в сравнение със света. Нито кедърът би оцелял срещу пустинята. Кедърът се ражда в противоборство с пустинята, тъй като я всмуква.

Твоето поведение изобщо не се осланя преди всичко на разума. Ти поставяш разума в негова услуга. Не изисквай от противника си да проявява повече разум от теб. Логично е само завършеното ти дело, щом вече се е разпростряло в пространството и във времето. Но защо това разпростиране е точно такова, а не друго? Защо точно този водач го е водил, а не някой друг? Винаги е имало само действие на случайността. Ала как става така, че случайностите, вместо да разпилеят дървото на прах, го закрепят въпреки земното притегляне?

Ти пораждаш това, което си замислил. Защото съществото възниква, щом си го определил. И то се стреми да се храни, да оцелее и да расте. То работи, за да се превърне в нещо, което е друго. Ти се възхищаваш от богатството на човека. И ето че той вижда себе си богат и макар може би да не е имал такова намерение, ще се задълбочи в увеличаването на богатствата си. Тъй като за него те се превръщат в негово собствено значение. Не пожелавай да променяш отделния човек в нещо различно от това, което е в настоящия момент. Защото несъмнено могъщи основания, срещу които ти не можеш да направиш нищо, го задължават да бъде такъв, а не друг. Но ти можеш да го промениш в това, което той е, понеже човекът е натежал от същина, той е всичко. Ти трябва да избереш от него каквото ти харесва. И да опишеш контурите му, за да стане очевидно за всички и за него самия. И щом той го види, ще го приеме, понеже почти го е приемал вчера, дори и без да е влагал желание да го осъществи. Но щом веднъж вече това е станало в него, след като е било подложено на преценка, и е станало негова същност, той ще заживее живота на съществата, които се стремят да се възраждат и да растат.

Защото дава на господаря на роби една част труд и една част отказ от труд. Така е в живота, понеже той би могъл безспорно да работи повече или да работи по-малко. Ако поискаш сега едната част да погълне другата, трудът да погълне отказа от труда, ще кажеш на човека: „Ти, който приемаш този труд въпреки огорчението, защото единствено в този труд намираш своето достойнство и приложението на творчеството си, ти имаш право, защото трябва да твориш където може да се твори. И няма никакъв смисъл да съжаляваш, че господарят не е някой друг. Него просто го има, както я има епохата, в която си роден. Или планината в твоята страна…“

И не си поискал от него да работи повече, нито си усилил собствения му спор със самия себе си, тъй като си му предложил една истина, която е помирила неговите две части в съществото, което те интересува. То ще закрачи, ще се разрасне и човекът ще се насочи към труда.

Или желаеш частта на отказа от труд да погълне частта на труда. И ще му кажеш:

„Ти си този, който въпреки камшика и изнудването с хляба отдаваш на желаната работа само несъкратимата част, без която би умрял. Каква смелост има в поведението ти! И колко си прав, понеже ако поискаш господарят да е уязвим, ти нямаш друго средство, освен предварително да повярваш, че си победител. Това, което въобще не отстъпваш в сърцето си, е спасено. И логиката изобщо не ръководи творенията.“

И ти не си пожелал от него да работи по-малко, нито си усилил собствения му спор със самия себе си. А си му предложил една истина, която е помирила неговите две гледни точки в съществото, което те интересува. То ще закрачи, ще се разрасне и човекът ще се насочи към бунта.

Ето защо аз нямам никакви врагове. В неприятеля аз виждам приятеля. И той става такъв.

Вземам всички парчета. Не е нужно да променям парчетата. Но аз ги свързвам чрез друг език. И същото същество ще се развие по различен начин.

Ще нарека „истинско“ всяко нещо от твоите материали, което ти ми донесеш. И ще нарека „достоен за съжаление“ образа, който те съставят. И когато моят образ ги погълне по-добре и се развие според моето желание, ти ще си мой.

Затова казвам, че имаш право да градиш своята стена около изворите. Но ето тук други извори, които въобще не са обхванати от нея. И на твоето духовно същество се пада да срути стената ти, за да я престроиш. Ала ти я престрояваш върху мен и аз ставам семе във вътрешността на твоите крепостни стени.