Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (41)

XL

Бог ми изпрати тази, която лъжеше тъй красиво и естествено, с напевна жестокост. И се надвесих над нея, сякаш се скланях над прохладния морски бриз.

— Защо лъжеш? — промълвих.

Тогава тя заплака, изцяло прикрита зад сълзите си. А аз размишлявах над сълзите й:

„Тя плаче, казвах си, защото не й вярват, когато лъже. Тъй като за мен не съществува комедия от страна на хората. Не познавам смисъла на комедията. Разбира се, тази жена искаше да мине за друга. Но не в това е драмата, която ме гнети. Драмата е в нея, която толкова би искала да бъде тази друга. И по-често съм виждал да почитат добродетелта тези, които я наподобяват, отколкото тези, които я притежават и са така естествено добродетелни, както и грозни. А другите тъй силно желаеха да са добродетелни и да са обичани, ала не умееха да се владеят или по-скоро попадаха под чужда власт. И винаги се бунтуваха срещу нея. И лъжеха, за да са красиви.“

Причините за играта със смисъла на думите никога не са истинските причини. Затова няма да ги упрекна в нищо, освен в това, че се изразяват напълно погрешно. И затова замълчавах пред тези лъжи, като не слушах шума на думите в безмълвието на моята обич, а само усилието. Това бъхтене на хванатата в капан лисица, която се мъчи да се освободи от капана. Или на птицата, която се окървавява в клетката си. И се обръщах към Бога, за да му кажа: „Защо не си я научил да говори език, който предава смисъла, тъй като ако я слушам, вместо да я обикна, ще наредя да я обесят. И все пак в нея има прочувственост и тя окървавява крилата си в нощта, изпълнила нейното сърце, и се бои от мен като пясъчните лисички, на които подавах късчета месо, а те трепереха, хапеха и изтръгваха от мен месото, за да го отнесат в леговището си.“

— Господарю — казваше ми тя, — те изобщо не знаят, че съм чиста.

Разбира се, бях добре запознат със създадената от нея бъркотия в къщата ми. И при това се чувствувах прикован в сърцето от жестокостта на Бога:

— Помогнете й да заплаче. Пролейте сълзите й. Нека се умори от самата себе си на рамото ми: в нея няма и сянка от умора.

Зле я бяха обучили в съвършенството на нейното положение и пожелах да я избавя. Да, Господи, не сполучих в ролята си… Тъй като няма на света незначително момиченце. Тази, която плаче — тя не е светът, но е знак на света. И е обзета от мъчително безпокойство, че няма да се самопостигне. Ала цялата е обгорена и разпиляна в дим. Претърпяла корабокрушение в придошла река, която не можеш да удържиш. Но идвам аз и съм вашата земя, вашия обор и вашето значение. Аз съм великата условност на езика — дом, рамка и арматура.

— Изслушайте ме първо — казах й.

Тя също трябва да бъде приета. Както и децата на хората, особено тези, които въобще не знаят, че могат да узнаят…

— Защото искам да ви поведа за ръка към вас самите… Аз съм благодатният сезон на хората.