Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (177)

CLXXVI

„Все пак, казваш, ти ми говориш разпалено против предметите, но има предмети, които ме обогатяват. И против влечението към почестите, а има почести, които ме извисяват. И къде е тайната, понеже има почести, които принизяват.“

Работата е там, че няма нито вещи, нито почести, нито залози. Те придобиват стойност в светлината на твоята цивилизация. Те са преди всичко част от някаква структура. И я обогатяват. И ако се случи така, че да служиш на същата структура, ти си обогатен с това, че си нещо повече. Същото е с екипа, ако е истински екип. Един от хората в екипа е спечелил награда и всеки член на екипа се чувствува обогатен в сърцето си. Спечелилият наградата е горд заради екипа и се появява изчервен с наградата под мишница, ала ако не съществува екип, а сбор от членове, наградата ще означава нещо само за този, който я получава. И той ще презира другите, че не са я спечелили. И всеки един от останалите ще завижда и ще ненавижда този, който я е получил. Защото всеки един е бил лишен от нея. Така същите награди са облагородяващи предмети за едните и унижаващи за другите. Благотворно за теб е само това, което създава пътищата за твоите замени.

Така е с моите млади лейтенанти, които мечтаят да умрат за империята, ако ги направя капитани. Ето ги преизпълнени с гордост, но къде виждаш тук нещо, което да ги принизява? Аз ги направих по-сигурни в действията им и готови за саможертва. И облагородявайки ги, аз облагородявам нещо по-велико от тях. Същото е с командира, който по-добре ще служи на кораба. И в деня, в който съм го назначил, той се опиянява и опиянява своите капитани. Така е и с жената, щастлива да бъде хубава заради мъжа, когото озарява. Ето че един диамант я разхубавява. И разхубавява любовта.

Онзи там обича своята къща. Тя е скромна. Но той се е трудил и е прекарвал безсънни нощи заради нея. Липсва й все пак някой килим от дълговлакнеста вълна или сребърен съд за чая при любимата преди любовната нощ. И ето че една вечер, след като се е трудил, будувал и страдал, той влиза при търговеца и избира най-хубавия килим, най-красивия сребърен съд, както човек избира култов предмет. И ето че той се прибира изчервен от гордост, защото тази вечер ще обитава една истинска къща. И поканва всичките си приятели да пият, за да отпразнуват сребърния съд. И говори по време на гощавката, той, срамежливият, и всичко, което виждам тук, ме трогва. Тъй като човекът несъмнено е обогатен и ще пожертвува за своята къща повече, защото тя е станала по-хубава.

Ала ако ти не служиш на никаква империя, ако почестите, предметът или славата са само за теб, тогава все едно, че са били захвърлени в празен кладенец. Защото ти поглъщаш. И ето те все по-жаден и по-гладен от това, че си все по-незаситен и неутолен. И въобще не разбираш горчивината, която те обзема вечер от празнотата на тъй желаните от теб неща. Суета на благата, казваш ти, суета!… И този вик означава, че човекът е търсил как да служи само на себе си. И, разбира се, изобщо не се е намерил.