Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (212)

CCXI

Пак дойде при мен оня пророк с тежък поглед, който ден и нощ таеше свещена ярост в душата си и на всичко отгоре беше кривоглед.

— Редно е — рече ми — да спасим праведните.

— Безспорно — отвърнах му, — няма никаква очевидна причина, която да обуславя наказването им.

— Да ги отделим от грешниците.

— Разбира се — отговорих му. — Най-съвършеният трябва да бъде въздигнат в пример. Ти избираш за пиедестала най-хубавата статуя на най-добрия скулптор. Четеш на децата най-хубавите поеми. Желаеш за царици най-красивите жени. Защото съвършенството е посока, която трябва да се покаже, макар да е извън твоята власт да го достигнеш.

Но пророкът се горещеше:

— И щом бъде отделено племето на праведните, важно е да спасим само него и така веднъж завинаги да унищожим покварата.

— Ех! — рекох му аз. — Тук преувеличаваш. Защото искаш да отделиш цвета от дървото. Да облагородиш жътвата, като премахнеш тора. Да спасиш великите скулптори, като обезглавиш лошите скулптори. А аз познавам само повече или по-малко несъвършени хора и — от торфа към цвета — извисяването на дървото. И казвам, че съвършенството на империята се крепи върху безсрамните.

— Ти почиташ безсрамието!

— Аз почитам също толкова твоята глупост, защото е хубаво добродетелта да се представя като състояние на съвършенство, съвършено желано и постижимо. И да има изградена представа за добродетелния човек, въпреки че той не може да съществува, първо, защото човекът е безсилен, второ, защото абсолютното съвършенство, където и да се крие, води до смърт. Но е добре посоката да придобие облик на цел. В противен случай ти би се уморил да вървиш към нещо недостижимо. Жестоко съм се мъчил в пустинята. В началото изглежда, че е невъзможно да я победиш. Ала аз правя от онази отдалечена дюна щастливо място за почивка. И я достигам, и тя изчерпва силата си. Тогава правя от някой назъбен връх на хоризонта щастливо място за почивка. И го достигам, и той изчерпва силата си. Тогава си избирам друга прицелна точка. И от прицелна точка към прицелна точка, изплувам от пясъците.

Безсрамието или е знак за простодушие и невинност — както е при газелите и ако ти благоволиш да го извадиш от неведението, ще го превърнеш в чистосърдечна добродетел, — или изпитва радост от предизвикателството към свенливостта. И се крепи върху свенливостта. И живее от нея и я създава. И когато минават пияните войници, виждаш как майките хукват след дъщерите си и им забраняват да се показват. А колкото до войниците от твоята утопична империя, свикнали целомъдрено да свеждат поглед, с тях би било така, сякаш въобще ги няма и ти не би видял никакво неудобство в това момичетата от твоя край да се къпят голи. Ала свенливостта в моята империя е нещо различно от липса на безсрамие (понеже най-свенливите тогава са мъртвите). Тя е таен плам и усърдие, сдържаност, самоуважение и смелост. Тя е закрила на готовия мед с оглед на една любов. И ако някъде мине пиян войник, случва се така, че той създава в моя край качеството на свенливостта.

— Значи ти желаеш пияните войници да крещят сквернословията си…

— Напротив, случва се да ги наказвам, за да създам устоите на тяхната собствена свенливост. Но се случва и така, че колкото по-добре съм създал устоите й, толкова по-привлекателно става предизвикателството. Повече радост ти доставя да изкачиш високия стръмен връх, отколкото заобления хълм. Да победиш противник, който ти се съпротивлява, отколкото оня наивник, който въобще не се защитава. Само там, където жените са забулени, те изгаря желанието да отгатнеш лицата им. И аз съдя за напрежението на силовите линии в империята по строгостта на наказанието, което уравновесява щението. Ако преграждам пълноводна река в планината, харесва ми да премеря дебелината на стената. Тя е знак за моето могъщество. Тъй като, разбира се, срещу маловодното блато ми е достатъчна една дига от картон. И защо да желая бойниците ми да са скопци? Искам те да натежават срещу стената, защото само тогава ще са велики в престъплението или в съзиданието, което преминава отвъд престъплението.

— Значи ти искаш да са преизпълнени с похотливите си желания…

— Не. Ти нищо не си разбрал — казах му аз.