Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (81)

LXXX

Спомних си, че на друго място баща ми беше казал: „За да отгледам портокалово дръвче, аз си служа с тор и с удари с мотика в земята, и също подрязвам клоните. Така избуява дърво, годно да дава цветове. А аз, градинарят, обръщам земята, без да се занимавам с цветовете, нито с щастието, защото, за да има цъфнало дърво, трябва първо да има дърво, и за да има щастлив човек, първо трябва да има човек.“

Ала другият продължаваше да го разпитва:

— Ако хората не тичат към щастието, към какво тичат тогава?

— Ех! — рече баща ми. — По-късно ще ти покажа. Но ще отбележа, че, констатирал колко често радостта увенчава усилието и победата, ти като глупав логик вадиш заключението, че хората воюват с цел да постигнат щастието. На което ще ти отговоря: тъй като смъртта увенчава живота, хората имат само едно желание — смъртта. И така има да си използваме безгръбначни думи като медузи. И аз ще ти кажа, че има щастливи мъже, които жертвуват щастието си, за да тръгнат на война.

— Защото в изпълнението на дълга си намират по-висша форма на щастие…

— Отказвам да говоря с теб, ако не изпълниш думите си със значение, което би могло да бъде потвърдено или опровергано. Не бих могъл да се боря с тази променяща формата си пихтия. Понеже ако щастието е както изненада от първата любов, така и предсмъртно повръщане, когато куршум в корема прави кладенеца недостижим за теб, как искаш да съпоставя твърденията ти с живота? Ти не потвърди нищо, освен че хората търсят, каквото търсят, и преследват, каквото преследват. Не рискуваш да ти се противоречи и аз нямам какво да правя с твоите неуязвими истини.

Ти говориш така, както човек жонглира. И ако откажеш да отстояваш празни приказки, ако откажеш да обясняваш чрез вкуса към щастието заминаването на мъжете на война, и ако държиш все пак да ме уверяваш, че щастието обяснява всичко в човешкото поведение, още отсега чувам да ми казваш, че заминаването на война се обяснява с моментна лудост. Ала още там настоявам да изложиш на риск доброто си име, като ми изясниш смисъла на думите, които употребяваш. Защото ако наричаш „луд“ например този, който излива пяната или ходи предимно на глава, след като си наблюдавал войниците, които отиват на война на двата си крака, това няма да ме задоволи.

Но се оказва, че ти липсва език, за да ми кажеш към какво хората напрягат усилията си. Нито към какво трябва да ги поведа. И използваш прекалено тесни съдове, като лудостта или щастието, с напразната надежда да затвориш в тях живота. Приличаш на детето, което с кофичка и лопатка в подножието на Атлас искаше да премести планината.

— Научи ме тогава — пожела другият.