Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (168)

CLXVII

Защото когато водиш полемика, ти си съставяш едностранчиво понятие за човека.

Този народ обгражда с почит своя цар. Царят го води към цел, която ти считаш за недостойна за човека. И повеждаш полемика с царя.

Но мнозина, споделящи твоето мнение, изкарват прехраната си от царя. Те не са се замисляли за него от тази гледна точка, понеже има други основания да се обича или да се проявява търпимост към царя. И ето че ти ги изправяш срещу самите тях и срещу хляба на децата им.

Така че някой друг трудно ще те последва, отричайки царя, и ще почувствува съвестта си обременена, понеже съществуват други основания да се обича или да се проявява търпимост към царя, понеже освен това дълг на тези хора беше да изхранват децата си и между два дълга няма никакво равновесие, което да ти даде покой. Следователно ако искаш да въодушевиш човека, когато затъва в съмнението и не може вече да действа, добре е да го освободиш. А да го освободиш значи да го изразиш. А да го изразиш — това е да му откриеш езика, който е ключов камък на противоречивите му стремежи. Обладан от противоречията си, човек ще си седне в очакване те да отминат, и те го убиват. Ако увеличаваш обаче противоречията, ще иде да си легне отвратен.

Трети пък въобще няма да те последва. Но ти го задължаваш да се оправдава в собствените си очи, тъй като доводите ти са улучили целта. И го задължаваш да гради също тъй солидни доводи, които оборват твоите. И винаги съществуват такива, понеже разумът тръгва накъдето поискаш. Единствен духът се издига над тях. Сега обаче, когато той се е определил, изразил и укрепил с броня от доводи, ти вече не ще можеш да го спечелиш.

Колкото до царя, който почти не мислеше да вдига народа си срещу теб, ти го принуждаваш да действа. И ето че той призовава певците, историците, логиците, професорите, казуистите и тълкувателите от своята империя. И те ти измайсторяват един кривоглед образ и това винаги е възможно. И доказват низостта ти и това винаги е възможно. И друг един, изпълнен с добра воля, който те беше прочел, без да може да се определи, ето че намира вярата си в този паметник на логиката, чието построяване си наложил ти. И от твоята кривогледост му се повдига и той застава до своя цар. Окуражен накрая от чистото лице на една истина.

А всъщност не ти беше нужно да воюваш против, а за нещо. Защото човекът съвсем не е прост, както ти си мислеше. И самият цар споделя твоето мнение.