Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (38)

XXXVII

По това време наблюдавах танцьорките, певиците и куртизанките в моя град. Те поръчваха да им изработят сребърни носилки и когато потегляха на разходка, пред тях ходеха емисари, натоварени да известяват тълпата, за да се струпа в шпалир по пътя им. Тогава отстраняваха копринения воал от лице то си, щом овациите достатъчно ги бяха изморили и изтръгнали от лек полусън, и благоволяваха да отстъпят пред желанието на тълпата, свеждайки белите си лица към нейната любов. Скромно се усмихваха, докато глашатаите усърдно изпълняваха службата си, тъй като вечер ги биеха, ако тълпата изобщо не бе насилила с тираничната си любов скромността на танцьорката.

Те се къпеха във вани от масивно злато и тълпата беше поканена да види как се приготовлява млякото за къпането. Сто магарици се оставяха да ги издоят. Прибавяха се благоухания и мляко от цветя, което беше много скъпо, ала тъй дискретно, че вече не издаваше аромат.

Не се възмущавах, понеже в крайна сметка малка част от земите ми беше заета с добиването на този екстракт от цветя и цената му беше нереална. При все това желателно беше някъде да почитат скъпоценния предмет. Важна беше не употребата, а пламенното усърдие. И щом съществуваше, нямаше голямо значение дали ще служи или няма да служи на чара на моите куртизанки.

Винаги когато моите логици начеваха спор, считах, че е въпрос на дисциплина да преценявам земите си по пламенното усърдие, готов да се намеся само ако хората биваха премного заети с позлати и занемаряваха хляба, но никога не наказвах заради изработена с мярка позлата, която единствено придаваше благородство на труда, и малко ме вълнуваше съдбата на накитите, тъй като решавах, че най-доброто им предназначение е да украсяват по-скоро разкошни женски коси, отколкото някой глупав паметник. Можеш да кажеш несъмнено, че паметникът е притежание на тълпата, ала една жена, ако е красива, също може да бъде гледана и нищетата на паметника, даже да е храм за Бога, се изразява в това, че натоварен само да показва пред очите на хората златните си украшения, той не приема нищо от тях. А жената, ако е красива, изисква даровете и жертвите и те опиянява чрез онова, което ти й даваш. Не с това, което тя ти дава.

И тъй, те се къпеха в мляко от цветя. И най-малкото се превръщаха в символи на красотата. После се хранеха с редки и скучни ястия и умираха от някоя рибена кост, заседнала в гърлото. И притежаваха перли, които губеха. Никак не се възмущавах от загубата на перлите, понеже е хубаво перлите да са ефимерни. После слушаха разказвачите и губеха свяст, а докато падаха в несвяст, не забравяха да изберат за падането си възглавница, която прелестно хармонираше с цветовете на шарфа им.

От време на време те си позволяваха лукса да се влюбят. Продаваха перлите си заради някой млад воин, когото развеждаха из града и желаеха да е най-хубавият от всички, най-блестящият, най-стройният, най-мъжественият…

И наивният воин най-често беше пиян от признателност, убеден, че получава нещо, докато в действителност им служеше да задоволят суетата си и да вдигат врява.