Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (58)

LVII

Защото е хубаво да сте толкова млади, вие, лишените от наследство, нещастните и победените, които не знаехте да разчетете в наследеното от вас друго освен частта, свързана с лошия вчерашен ден. Но ако аз издигна храм и вие дойдете в него да попълните тълпата на вярващите, ако съм хвърлил у вас семената си и съм ви събрал там във величествено мълчание, за да се превърнете в бавна и чудотворна жътва, къде виждате място за отчаяние? Познати са ви изгревите в дни на победа, когато умиращите на смъртния си одър, болните от рак в зловонието си, сакатите с патериците си, длъжниците между съдебните пристави и затворниците между жандармите си, всички, в разделенията и болките си, се преоткриваха отново в победата като в ключов камък на свод, положен сред тяхната общност, и в тези утрини тая разединена тълпа се превръщаше в базилика за химна на победата.

Ти си виждал любовта да покарва, както растението пуска корени, с внезапно откликване на душите едни на други, навярно дори и под ударите на нещастието, превърнало се изведнъж в градеж и божествен ключов камък на свод, за да изтръгне от всички същата част, същото лице, което е готово да обедини усилията си с другите — и тогава идва радостта да поделиш хляба си или да направиш някому място до огнището си. Ти показваше отвращение — както оня подагрен с неговата миниатюрна къща, която приятелите ти даже не биха могли да напълнят — и изведнъж се отваря храмът, където единствен приятелят влиза, но е безброен.

Къде виждате място за отчаяние? Няма друго, освен вечно раждане. Несъмнено непоправимото съществува, но в него няма нищо тъжно или весело, то е самата същност на онова, което е било. Непоправимо е моето раждане, понеже ето ме тук сега. Миналото е непоправимо, но настоящето ви е предоставено като разхвърляни в нозете на строителя материали и на вас се пада честта да изковете от тях бъдещето.