Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (11)

X

Морни бяха воините ми, сякаш носеха тежко бреме. Моите капитани дойдоха да ме видят:

„Кога ще се върнем у дома? Жените от покорените оазиси нямат вкуса на нашите жени.“

Един от тях заговори:

„Господарю, копнея за тази, която създадох от моето време, от моите спорове. Бих желал да се върна и да садя на воля. Господарю, има истина, в която не успявам да проникна. Позволи ми да израствам в мълчанието на моето село. Животът ми — имам нужда да го съзерцавам.“

И аз разбрах, че те имаха потребност от мълчание. Защото само в мълчанието истината на всеки човек покълва и пуска корени. Защото първоначално времето е от значение, както при кърменето. И майчината обич първо се изразява в кърменето. А кой вижда как детето расте в мига? Никой. Само онези, които идват от другаде, възкликват: „Колко е пораснало!“ Но нито майката, нито бащата го виждат как расте. Станало е с времето. И във всеки миг то е било това, което е трябвало да бъде.

Ето, че на моите хора им беше потребно време, дори само за да разгадаят едно дърво. Да присядат всяка вечер на прага срещу същото дърво, със същите клони. И ето че постепенно дървото се разкрива.

Защото една вечер край огъня в пустинята някакъв поет разказваше за своето дърво. Моите хора го слушаха, като мнозина от тях никога не бяха виждали друго, освен камилска трева, палми — джуджета и тръни. „Ти не знаеш, казваше той, какво представлява дървото. Видях едно — случайно израснало в изоставен дом, в подслон без прозорци, то бе поело да дири светлината. Както е нужно на човек да е потопен във въздуха, както е нужно на рибата да е потопена във водата, така и дървото трябва да е потопено в светлината. Защото, побило корени в земята, побило клони в небето, то е връзката между нас и звездите. Това сляпо по рождение дърво беше развило в мрака мощната си мускулатура, беше се лутало пипнешком от една стена до друга, бе залитало и драмата се беше запечатала в усуканата му като въже снага. После, счупило в тавана кръгло прозорче по посока на слънцето, бе избликнало право като ствол на колона и аз присъствах, с дистанцията на историка, при движенията на неговата победа.

Великолепен бе контрастът между масивния възлест ствол, усукан от усилието да се изтръгне от ковчега си, и пълния разцвет, който постигаше в покоя — разстлало нашироко клони и листа, кърмено от самото небе, разкошно угощавано от боговете, сякаш трапеза за слънцето.

И аз виждах всеки ден как то се пробужда от върха до подножието. Защото бе отрупано с птици. И още от зори оживяваше и запяваше, после, след изгрев-слънце пущаше на воля своите запаси в небето като добродушен стар пастир. Моето дърво — дом, моето дърво — дворец, който оставаше празен до свечеряване…“

Така разказваше той и ние знаехме, че трябва дълго да сме гледали дървото, за да го родим в себе си. И всеки завиждаше на оня, който носеше в сърцето си тази плетеница от клони, листа и птици.

„Кога, питаха те, кога ще свърши войната? Ние също бихме искали да разгадаем нещо. Време ни е да се осъществим…“

И ако някой от тях уловеше лисичка сред пясъците, която можеше да храни от ръката си, той я хранеше, или пък газели, когато благоволяваха понякога да не умрат. И лисичката с всеки изминал ден му ставаше все по-скъпа, като го обогатяваше с копринената си козина, с хитрината си и най-вече с тази потребност от храна, която изискваше така властно съпричастието на войника. А той живееше с напразната илюзия, че влага нещо свое в животинчето, сякаш то беше хранено, формирано и създадено от неговата обич.

Но идваше ден, когато, откликнала на любовта, пясъчната лисица побягваше и внезапно пустота обземаше сърцето на човека. Имаше един, когото видях да умира, понеже съвсем вяло се защитаваше при една засада. И щом научихме за смъртта му, в паметта ми изплува тайнствената фраза, отронила се от него след бягството на лисичката му, когато неговите другари, отгатнали тъгата му, бяха го подсетили да си улови друга. „Трябва много търпение, бе отвърнал той, не за да я уловиш, а да я обикнеш.“

И ето, че те бяха уморени от лисици и газели, осъзнали суетата на своите замени, понеже една побягнала поради зова на любовта лисица не влага нищо ценно от тях в пустинята.

„Имам синове, казваше друг, и те растат, и аз не ще съумея да ги науча на нищо. Така аз не влагам в тях нищо от себе си. И къде ще отида, щом ме отнесе смъртта?“

Затваряйки я в мълчанието на моята обич, аз наблюдавах моята войска, започнала да се топи сред пясъците и да се губи като поройните реки, стигнали до глинени подземни пластове, които умират безплодни по пътя си сред бреговете, без да успеят да се превърнат в дървета, да се превърнат в трева и в храна за хората.

Моята войска беше пожелала да се превърне в оазис за благото на империята, за да украси двореца ми с далечните си резиденции — така че, говорейки за него, да казват: „Какъв вкус му придават тези палми, тези гори от палми на юг, тези села, където ваят слоновата кост…“

Но ние воювахме, без да влагаме себе си, и всеки мечтаеше за завръщане. И образът на империята се рушеше в тях като лице, което вече не поглеждаш и то изчезва в разпокъсаността на света.

„Има ли значение, казваха те, дали сме повече или по-малко богати с този непознат оазис? С какво ни извисява той? С какво ще ни обогати, когато се върнем у дома и се затворим в селото? Той ще служи само на оня, който ще го обитава, ще събира фурмите от неговите палми или ще пере дрехите си в животворните води на реките му…“