Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Citadelle, 1948 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Росица Василева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Анатолий Буковски (2011)
- Корекция и форматиране
- bashtata (2012)
Издание:
Антоан дьо Сент-Егзюпери. Цитадела. 1 част
Превела от френски: Росица Василева
Рецензенти: Светослав Колев, Румен Воденичаров
Редактор: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Марта Владова
Художник: Валентин Дончевски
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Станка Митрополитска
Издателски № 9076 Формат 84/108/16. Печатни коли 19,50
ISBN 954–445–420–9 (I ч.)
Издателска къща „Христо Ботев“
Предпечатна подготовка Св. Маринов
Печат — Университетска печатница „Св. Климент Охридски“
Издание:
Антоан дьо Сент-Екзюпери. Цитадела. 2 част
Първо издание
Превела от френски: Росица Василева
Редактор: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Марта Владова
Художник: Валентин Дончевски
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Невена Николова
Издателски №9085
Печатни коли 21,50. Формат 84/108/32
ISBN 954–445–421–7 (II ч.)
Издателска къща „Христо Ботев“
Предпечатна подготовка Св. Маринов
История
- — Добавяне
LXXIII
Споходи ме вкусът на смъртта:
„Изпрати ми покоя на оборите, говорех на Бога, на подредените неща, на овършаната жътва. Позволи ми да бъда, след като се самоосъществих. Уморен съм от траура на сърцето си. Аз съм твърде стар да развивам отново всичките си клони. Изгубих един след друг всички свои приятели и всички свои неприятели и над моя път настана печална светлина на незапълнено с работа време. Отдалечих се, върнах се назад, погледнах: отново намерих хората край златния телец — не користолюбиви, но глупави. И децата, които се раждат днес, са ми по-чужди от невръстни варвари без религия. Натежнял съм от непотребни богатства, подобни на музика, която никога не ще бъде разбрана.
Започнах делото си с брадвата на дървар в гората и бях опиянен от химна на дърветата. Така човек трябва да се затвори в кула, за да е справедлив. Но сега, когато прекалено отблизо се вгледах в хората, аз съм уморен.
Яви ми се, Господи, защото всичко тежи, когато човек губи вкуса към Бога.“
Присъни ми се сън след голямото ликуване.
Бях влязъл като победител в града и тълпата се разля в сезон на хоругви, като крещеше и пееше по пътя ми. И цветята се сипеха в килим за нашата слава. Ала Бог ме изпълни единствено с чувство на горчивина. Бях пленник, така ми се струваше, на един слабоумен народ.
Защото тази тълпа, която чества славата ти, те оставя тъй самотен! Това, което ти се отдава, се отделя от тебе, тъй като не съществува мостче, прехвърлено от теб към другия, освен чрез пътя на Бога. И истински мои спътници са само тези, които падат на колене заедно с мен в молитвата. Също толкова объркани и зърна от същия клас предвид на хляба. Ала тези тук ме боготворяха и ме превръщаха в пустиня, защото не мога да изпитвам почит към оня, който се заблуждава, и не мога да се съглася да ме издигат в култ. Не съм в състояние да приема превъзнасянето, понеже не ще се преценявам според другите и съм уморен от себе си, затруднен да нося собствената си тежест, и ми е нужно, за да пристъпя в лоното на Бога, да се освободя от самия себе си. Тогава тези, които ме превъзнасяха, ме караха да се чувствувам натъжен и пуст като празен кладенец, когато народът изпитва жажда и се навежда над него. Нямах нищо да им дам, което да си струва труда и тъй като те падаха на колене пред мен, нямах вече какво да получа от тях.
Защото преди всичко ми е потребен този, който е отворен към морето прозорец, а не огледало, където се отегчавам.
И от тази тълпа ми се струваха достойни единствено мъртвите, които вече не се вълнуваха от суетата.
Тогава, когато овациите ме бяха уморили като празна врява, която вече нямаше на какво да ме научи, ми се присъни този сън.
Стръмен и хлъзгав път се надвесваше над морето. Бурята се беше продънила и нощта изтичаше като пълен мех. Упорито възлизах към Бога, за да го питам за смисъла на нещата и да си обясня накъде води замяната, която се бяха стремили да ми наложат.
Но навръх планината открих само тежък блок от черен гранит — и това беше Бог.
„Това е Той, казвах си, неизменен и неподкупен“, понеже още се надявах да не пропадна пак в самотата.
„Господи, рекох Му, научи ме. Ето че моите приятели, моите приближени и моите поданици ми приличат на говорящи марионетки. Държа ги в ръцете си и ги движа както пожелая. И не тяхната покорност ме измъчва, защото е добре мъдростта ми да стига до тях. А това, че са се превърнали в огледално отражение, което ме прави по-самотен от прокажен. Засмея ли се, и те се засмиват. Замлъкна ли, те се натъжават. И словото ми, което познавам, ги изпълва както вятър дърветата. И аз единствен ги изпълвам. Вече няма за мен замяна, защото в това огромно сборище вече чувам само собствения си глас, който те ми връщат като вледененото ехо на храм. Защо любовта ме плаши и какво мога да очаквам от тази любов, която е само размножаване на моя образ?“
Но гранитният блок, по който капеха блестящи дъждовни капки, оставаше непроницаем за мен.
„Господи, казах му, тъй като на съседен клон беше кацнал чер гарван, добре разбирам, че е присъщо за Твоето величие да мълчиш. Все пак аз имам нужда от знак. Когато свърша молитвата си, заповядай на този гарван да отлети. Това ще бъде като намигване на някой друг извън мен и аз вече не ще бъда сам на света. Ще бъда свързан с Теб чрез една доверена тайна, макар и смътна. Не искам нищо, освен да ми се даде знак, че може би има нещо за разбиране.“
И наблюдавах гарвана. Ала той оставаше неподвижен. Тогава се наведох към стената.
„Господи, казах му, Ти несъмнено имаш право. Не е присъщо на Твоето величие да изпълняваш моите заповеди. Ако гарванът беше отлетял, щях да се натъжа още повече. Защото аз бих получил един-единствен знак само от равен, значи пак от самия себе си, отново отражение на моето желание. И пак бих срещнал единствено самотата си.“
И след като паднах на колене, се върнах по същия път.
Ала оказа се, че отчаянието ми отстъпваше място на неочаквано и странно спокойствие. Затъвах в калта по пътя, изранявах се по тръните, борех се с камшика на бурята и все пак усещах да се разлива в мен някаква равна светлина. Нищо не знаех, но нямаше нищо, което бих могъл да позная без отвращение. Защото не бях трогнал Бога, ала един Бог, който се оставя да бъде трогнат, вече не е бог. Нито ако се поддава на молитвата. И за пръв път отгатвах, че величието на молитвата се състои преди всичко в това, че остава без отговор и че в тази замяна не влиза грозотата на някаква търговия. И че обучението в молитва е обучение в мълчание. И че любовта започва само там, където вече не очакваме дар. Любовта е упражняване в молитва, а молитвата е упражняване в мълчание.
И се върнах при своя народ, затваряйки го за пръв път в моята обич. И така ставах основание за техните дарове до смъртта. Бяха опиянени от стиснатите ми устни. Бях пастир, дарохранителница на химна и съдбите им, господар на техните имоти и живот и все пак по-беден от тях и по-смирен в гордостта си, която не се оставяше да бъде омилостивена. Добре знаех, че там нямаше какво да получа. Просто те се самопостигаха в мен и техният химн се зараждаше в моето мълчание. И чрез мен те и аз бяхме само молитва, която се зараждаше в мълчанието на Бога.