Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (7)

VI

И отидох при моя народ, мислейки за невъзможната вече замяна, щом нищо трайно не се пренася през поколенията, и за времето, което изтича безплодно като в пясъчен часовник. И си мислех: тази сграда не е достатъчно просторна и творението, за което той се заменя, все още е нетрайно. Мислех за фараоните, заповядали някога да им издигнат грамадни мавзолеи, ъгловати, неразрушими, които порят океана на времето, а то постепенно ги превръща в прах. Мислех за безбрежните девствени пясъци на керваните, сред които понякога стърчи древен храм, наполовина потънал и с мачти, изтръгнати сякаш от невидима синя буря — още плаващ, но вече обречен. Размислях: още не е дълготраен този храм с товара си от позлата и скъпоценности, стрували векове човешки живот, с меда, събиран от толкова поколения, със златните филиграни и сърмените одежди, за които бавно са се заменили стари занаятчии, и с бродираните покривки, над които старици са вадили очите си цял живот, ден след ден, и най-сетне съсухрени, кашлящи, повалени от смъртта, са оставили след себе си тази царствена диря. Тази нацъфтяла поляна. Онези, които я виждат днес, си казват: „Колко е хубава тази бродерия! О, колко е хубава…“ И откривам, че с коприната си тези старици са изпрели своето преображение. Без да съзнават, че са вълшебници.

Но трябва да приготвим раклата, която да съхрани оставеното от тях. И талигата — да го пренесем. Защото почитам най-вече това, което е по-дълговечно от хората. И поставям дарохранителницата, на която да поверят всичко съкровено.

Така все още срещам отново тези бавни кораби сред пустинята. Продължаващи пътя си. И научих най-важното: първо трябва да се построи корабът, да се стегне керванът и да се съгради храмът, който ще е по-дълготраен от хората. И ето че после, изпълнени с радост, те се заменят за нещо по-скъпо от себе си. И се раждат гравьорите, скулпторите, златарите, живописците. Но не възлагай надежди на оня, който работи, за да осигури живота си, а не своята вечност. Съвсем безполезно е да ги уча тогава да ценят архитектурата и законите й. Ако си строят къщи, за да живеят в тях, има ли смисъл да заменят живота си за своята къща? Тъй като къщата трябва да служи само за живеене и нищо повече. А те смятат, че къщата им е полезна и въобще не я оценяват заради нея самата, а за удобството й. Тя им служи и ето че те се заемат да забогатяват в нея. Но умират ограбени, понеже не оставят след себе си нито бродирана покривка, нито златоткана одежда, запазена в някой кораб от камък. Подканени да се заменят, те са предпочели да бъдат обслужвани. И щом си заминат, не остава нищо от тях.

И както се разхождах сред моя народ в делтата на вечерта, когато всичко замира, аз виждах дрипави хора, насядали пред прага на скромните си барачки — отморяващи се пчели — работнички — и се интересувах по-малко от тях, отколкото от пълната пита мед, над която цял ден са се трудили. И дълго размислях пред един от тях, сляп и освен това еднокрак. Престарял, вече пътник, ден и нощ стенещ като стар скрин при всяко помръдване, той отговаряше бавно, понеже от старостта смисълът на думите му убягваше, но той ставаше все по-светъл и лъчезарен, и все по-ясно съзнаваше естеството на своята замяна. А треперещите му пръсти все още добавяха труда му, превърнал се в чист еликсир. И така, докато чудодейно се освобождаваше от старата си съсухрена плът, той ставаше сякаш все по-щастлив, все по-недосегаем. Все по-нетленен. И умирайки, не си даваше сметка за това, прегърнал звезди…

Така те бяха се трудили цял живот за едно неоползотворимо богатство, бяха се заменили напълно за тази скъпоценна бродерия… като само една част от техния труд принасяше полза, а всичко останало бе за гравирането, за безполезното украсяване на метала, за съвършенството на рисунъка, за изящната извивка, неслужещи за нищо, освен да приемат в себе си заменената част, по-дълготрайна от плътта.

Тъй крача бавно привечер сред моя народ, затворил го в мълчанието на моята обич. Разтревожен само за тези, в които гори безсмислена светлина — за поета, който е изпълнен с любов към стиховете, но оставя своите все ненаписани, за жената, която е влюбена в любовта, но е неспособна да избере и не успява да се осъществи, за всички измъчвани от тревога, съзнаващи, че бих могъл да ги изцеря от нея, ако им позволя да принесат оня дар, който изисква избор, самоотречение и отричане от света. Защото това цвете е преди всичко отказ от всички други цветя на света. Само при такова условие то е красиво. Както и предметът на замяната. А безумецът, дошъл да упреква старицата, че бродира, вместо да изтъче нещо друго, предпочита всъщност небитието пред съзиданието. И вървя така, и чувствувам молитвата да възлиза над благоуханията на стана, където всичко узрява и се оформя бавно, безмълвно, почти неусетно. Понеже много преди да се осъществят, плодът, цветето или бродерията са били потопени във времето.

И в течение на дългите си разходки разбрах, че достойнствата на цивилизацията в моята империя съвсем не зависят от качеството на храната, а от висотата на изискванията и от всеотдайния труд. Тя съвсем не се основава на притежанието, а на дарението. Цивилизован е първо занаятчията, който се пресъздава в предмета и увековечен в замяна, вече не се бои от смъртта. Цивилизован е също този, който воюва и заменя живота си за империята. Но оня, който се заобикаля с ненужен лукс, купен от търговците, даже цял живот да съзерцава само съвършени неща, е живял напразно, след като той самият никога нищо не е създал. Аз познавам онези изродени племена, които вече не пишат поемите си, а ги четат, и не обработват вече земята си, а разчитат на робския труд. И точно против тях пясъците на Юга вечно приготвят в животворната си оскъдица живите племена, които ще се надигнат да завладеят техните мъртви богатства. Не обичам хората с лениви сърца. Онези, които не се заменят за нищо, не стават за нищо. И животът въобще не е спомогнал за узряването им. А времето изтича за тях като шепа пясък и ги погубва. И какво ще поверя на Бога от тяхно име тогава?

Така опознах неволята им, когато съсъдът се счупваше, преди още да е напълнен. Защото смъртта на стареца, превърнал се в пръст, след като се е заменил изцяло, е само тайнство и те погребват единствено вече ненужното сечиво. Но съм виждал сред моите племена онези белязани от смъртта деца, които едва си поемат дъх, без да продумват, склопили очи и спотайващи едно още тлеещо въгленче под предългите си ресници. Защото се случва понякога тъй, че Бог, както жътварят, покосява цветя, разцъфнали сред узрялата ечемичена нива. И когато отнесе снопа, натегнал от зърно, в него намира този никому ненужен разкош.

„Детето на Ибрахим умира“, говореше народът. И поех с бавната си походка, незабелязан от тях, към дома на Ибрахим, знаейки, че човек прониква отвъд илюзиите на езика, щом се затвори в мълчанието на своята обич. И те не ми обърнаха никакво внимание, погълнати от усилието да слушат как то умира.

В къщата шепнеха, пристъпваха безшумно с чехлите, сякаш там имаше някой много изплашен, когото и най-слабият отчетлив звук би накарал да побегне. Не смееха да помръднат, да отварят и затварят вратите, като че бдяха над мъждукащия пламък на кандило. Щом го различих, усетих, че е побягнало — както се бе вкопчило в галопиращата треска, дишаше пресечено, стиснало юмручета, а очите му, упорито склопени, отказваха да гледат. После забелязах хората около него, които се мъчеха да го опитомят, както се мъчим да опитомим малките диви животни. Подаваха му с треперещи пръсти чашата с мляко. Може би ще му се прииска мляко, ще се спре заради сладкия дъх на млякото, ще отпие. И щяха да могат да общуват с него така, както с газелата, която приема храна от ръката ви. Но то оставаше тъй сериозно, тъй безразлично. Не му трябваше мляко. Тогава стариците съвсем тихичко, съвсем тихичко, както говорим на яребиците, му запяха едва чуто песента, която бе обичало — за деветте звезди, които се къпят в кладенеца, — но несъмнено то беше много далече и не чуваше. Даже не се обръщаше в своя бяг. Тъй вероломно в готовността си да умре. Тогава те просеха от него поне оня жест, оня поглед, който пътникът хвърля към приятеля, без да забавя ход…; един знак на признателност. Обръщаха го в леглото му, изтриваха потта от челото му, даваха му да пие — и вършеха всичко това навярно, за да го събудят от смъртта.

И аз ги оставих заети да му поставят примамки, за да оживее — о, толкова лесно им убягваше това деветгодишно дете! — и да му подават играчки, за да го оковат чрез щастието. Но малката му ръка неумолимо ги отблъскваше, щом ги сложеха прекалено близо до него, подобно на човек, който отстранява храстите, забавящи бързия му бяг.

Станах и се обърнах към прага. То беше останало само миг, един лъч светлина, един изглед от града измежду многото други. Едно дете, повикано по грешка, се бе усмихнало, беше откликнало на зова. То току-що се бе извърнало към стената. Присъствие на дете, вече по-крехко от присъствие на птиче… и ги оставих да пазят мълчание, за да опитомят детето, което умираше.

Вървях по уличката. През вратите чувах как смъмряха слугините. Слагаха в ред къщата, приготвяха се за прекосяването на нощта. Не се интересувах дали мъмренето е справедливо или незаслужено. Усещах само усърдието. И по-нататък, до чешмата, едно момиченце плачеше, заровило лице в трапчинката на лакътя си. Погалих леко косите му и обърнах лицето му, но не попитах защо тъгува, понеже то не би могло да знае. Защото тъгата винаги идва от усещането за времето, което изтича, преди да остави нещо завършено: тъга по отлитащите дни, по изгубената гривна, която е време, изплъзнало се от нас, или по смъртта на брата — време, вече негодно за употреба. А щом това дете стане девойка, тъгата й ще бъде тъга по отишлия си любим, който, без тя да знае, ще бъде изгубен път към реалното, към чайника и спокойната залостена къща, към детето, което ще кърми. И отведнъж времето започва да изтича ненужно през нея като в пясъчен часовник.

И ето че една жена се показа на прага сияеща и ме погледна право в очите, с тръпна радост навярно за приспаното вече дете, за ароматната супа или просто заради близко завръщане. И за времето, отведнъж станало нейно. И минах край моя еднокрак обущар, който обшиваше със златен филигран своите чехли, и ясно разбрах, че пееше, макар и да нямаше глас:

— Нещо станало ли е, обущарю, от какво си толкова весел?

Но не изслушах отговора, тъй като знаех, че той ще сбърка и ще заговори за спечелените пари, за вечерята, която го чакаше или за почивката. Той и не подозираше, че щастието за него бе да се преобразява в златовезани чехли.