Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (49)

XLVIII

Защото ви нося голямата утеха, че няма за какво да съжалявате. Нито да отхвърляте. Тъй говореше баща ми:

„Ти си служиш с миналото си, както с пейзажа, където ей тук се издига планината, а там тече реката, и ти разполагаш свободно в него бъдещи градове, като се съобразяваш с вече съществуващите неща. И ако го нямаше това, което е, ти би измислил градове — мечта, които са леснопостижими, понеже на мечтите нищо не им оказва съпротива, но освен че са лесни, те са изгубени и разтворени в неограничената власт. Не се оплаквай от каменната си основа, която е точно тази, а не друга, защото качеството на една основа е да бъде. Така е и с моя дворец, моите зидове, моите порти.“

„Кой ли завоевател някога е съжалявал, завладявайки някоя територия, че там се издига планината, а тук се вие реката? Имам нужда от основа, за да бродирам, от правила, за да пея или танцувам, и от изграден човек, за да действам.“

„Ако съжаляваш за получената рана, все едно е да съжаляваш, че не си се самоосъществил или че не си се родил в друго време. Понеже цялото ти минало е само раждане в днешния ден. Така е, и това е всичко. Вземи го такова, каквото е, и не премествай планините. Те са такива, каквито са.“