Антоан дьо Сент-Екзюпери
Цитадела (94)

XCIII^[1]

Има съществования и преданост. Аз наричам преданост свързаността на съществованията: като мелницата, или империята, или храма. Или градината; понеже най-отчетлива е тази преданост при градината.

И така, идва някой, който не разбира стойността на нещата и това му е причинило измамна представа от погрешната наука, която е предназначена да разгражда, заради опознаването (опознаване, но не изпълване със съдържание, защото така пропада смисъла — както при буквите на книга, ако ти си ги разбъркал: — пропада смисъла на твоето присъствие. Ако ти разбъркаш поемата, зачеркваш поета. И ако градината вече не е нищо друго, освен едно струпване от насаждения, ти зачеркваш градинаря). И тъй този, който не разбира стойността на нещата, оголва като оръжие иронията, която не е свойствена за другиго, освен за морския рак. Понеже тя е разбъркването на буквите без да прочетем книгата. И той ти казва: „Защо да умираме за храм, който не е нищо друго, освен купчина камъни?“ И ти не му отговаряш нищо. „Защо да умираме за градина, която не е нищо друго, освен гъсталак от дървета и трева?“ И ти не му отговаряш нищо. „Защо да умираме за буквите от азбуката?“ И как ли щеше да се съгласиш да умреш?

Но в действителност, едно след друго той, неразбиращият, разрушава твоите имения. И ти отказваш да умреш, следователно, отказваш да обичаш; и именуваш този отказ „упражнение по интелигентност“, въпреки че си невеж; и той ти дава толкова злост, че да разрушиш това, което е направено и да прахосаш своята най-голямата ценност — смисъла на нещата.

И той оголва своя външен блясък, с което не би бил друго, освен грабител, щом не изгражда своето въздействие като този, който прави това, като междувременно полира своята фраза и изковава стила, който ще му позволи да я полира по-нататък. Неразбиращият постига един ефект на изненада със счупването на статуята, за да отклони вниманието ти чрез нейните парчета, понеже ти вярваше на вглъбяването и тишината на този храм, но не и на купчината чакъл, за която не си заслужава да умреш.

И когато ти показа как да умъртвяваш богове, той не ти остави нито дъх, нито живот. Защото това, което държи сметка за изначалната стойност на един обект, то е светлината, чийто цветен ореол е цивилизацията, чрез която ти говориш. По такъв начин то е от камъка на огнището, което е любов, от звездата, която е от царството на Бога, от отговорността, с която аз те награждавам и която е кралско достойнство… И от гербовия щит, който е на династията… Но какво би правил ти с един камък, с една отговорност, с една цифра, ако те не са оградени със светещ ореол?

Тогава от разложение към разложение ти се плъзгаш към външния блясък, понеже той остава единствената възможна окраска, когато повече няма друго, освен остатъци, с които не ще можеш да се храниш. Тогава твоят обект, смисълът му — увреден от друг, чужд смисъл, — трябва да се изведе от теб самия. И ето че ти оставаш сам да оцветяваш нещата под твоята оскъдна светлина. Понеже тази нова одежда е за теб. И това стадо, и то е за теб. И това имение — по-богато от другото, — и то е за теб. Но всичко това, което не е твое — онази одежда, онова имение и онова стадо, — ти стават враждебни. Защото против теб е една империя — съперничеща и подобна. Ето, ти си задължен сред своята пустиня да се считаш задоволен от самия себе си, понеже, с изключение на теб, няма никой друг. И ето, ти занапред си обречен да крещиш в празнотата „Аз, аз, аз“, на което не се получава отговор.

А аз никога не познах градинар, който би бил нескромен, ако просто си обичаше градината.