Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Citadelle, 1948 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Росица Василева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Анатолий Буковски (2011)
- Корекция и форматиране
- bashtata (2012)
Издание:
Антоан дьо Сент-Егзюпери. Цитадела. 1 част
Превела от френски: Росица Василева
Рецензенти: Светослав Колев, Румен Воденичаров
Редактор: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Марта Владова
Художник: Валентин Дончевски
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Станка Митрополитска
Издателски № 9076 Формат 84/108/16. Печатни коли 19,50
ISBN 954–445–420–9 (I ч.)
Издателска къща „Христо Ботев“
Предпечатна подготовка Св. Маринов
Печат — Университетска печатница „Св. Климент Охридски“
Издание:
Антоан дьо Сент-Екзюпери. Цитадела. 2 част
Първо издание
Превела от френски: Росица Василева
Редактор: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Марта Владова
Художник: Валентин Дончевски
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Невена Николова
Издателски №9085
Печатни коли 21,50. Формат 84/108/32
ISBN 954–445–421–7 (II ч.)
Издателска къща „Христо Ботев“
Предпечатна подготовка Св. Маринов
История
- — Добавяне
LXII
И размишлявах за абсолютното и за трудността от това, че пирамидата не се спуска от Бога към хората. Да вземем повелителя на империята: ако той е абсолютен господар, ти го приемаш като естествена необходимост, както, ако искаш да стигнеш от залата на Съвета до стаята за почивка сред масивността на бащиния ми дворец, поемаш по това стълбище, а не по друго, отваряш тази врата, а не друга, и как би съжалявал, че не избираш друг път, след като никакъв друг път не ти идва на ум? Също както няма покорност, подлост или низост в това да се решиш на тази обиколка, и ти я предприемаш като свободна стъпка, така няма покорност, подлост или низост в подчиняването ти на авторитета на повелителя на империята, който е просто извън волята, като абсолют. Ала ако считаш, че след него ти си първият в империята и ако се окаже, че властта му над тебе не е необходима рамка, а политическа случайност, плод на лични и спорни съждения или на ловко издигане, тогава ето че ще започнеш да му завиждаш. Защото човек завижда само на оня, чието място би могъл да заеме. Кой негър завижда на бял? Кой човек истински завижда на птицата, с онази завист, пораждаща омраза, понеже се мъчи да унищожи, за да замести? Несъмнено аз не критикувам амбицията ти, когато е в състояние да се изяви, тъй като може да е белег на твоя стремеж към съзидание. Критикувам завистта ти. Защото ето че ще започнеш да плетеш интриги срещу него и погълнат от интригите си, ще пренебрегнеш съзиданието, което е преди всичко чудесно обединяване на усилията на един човек с всички хора. Ето че след като си го преценил, ще започнеш да го презираш. Не се затрудняваш да приемеш, че някой друг може да вземе връх над тебе чрез властта, ала как би приел, че взема връх, благодарение на преценката си, справедливостта си или благородството на сърцето си? И ако го презираш, кой ще ти плати за труда чрез израза на своето уважение? Обида е уважението, дошло от човек, когото презираш. И човешките взаимоотношения ще ти се сторят непоносими.
Ала преди всичко, ако ти даде заповед, той те унижава и сам ще помисли, че те унижава, за да установи по-неоспоримо господството си. Докато единствено оня, който ти е господар, може да седне като равен с тебе и да сподели трапезата ти, да те разпита, да се възхити от умението ти и да изпита радост от добродетелите ти — както стената е стена, без да има място за възгордяване от негова страна, понеже просто е такъв, какъвто е.
И аз също отивам и мога да седна на трапезата на най-смирения от поданиците си. И той забърсва масата, слага пируса[1] върху жарта, целият грейнал от моето присъствие. Та кой камък от сградата би упрекнал ключовия камък на свода, че е това, което е? И как ключовият камък на свода би презирал който и да е камък? Ето ни седнали един срещу друг като равни. Единственото равенство, което има значение. Понеже ако го разпитвам за нивата му, аз не го правя от низост, за да го спечеля, замесвайки суетата му — нямам нужда от неговото одобрение, — а за да науча нещо ново. Когато питащият не се интересува от въпроса, който задава, това издава презрението му. И другият, щом го забележи, попипва ножа на кръста си. Ала аз исках да науча теглото на маслините от едно дърво и го попитах, за да получа.
Аз посетих човека. И вкусих гостоприемството на човека. И човекът също получи от мен и ще показва на правнуците си мястото, където съм седял.
И още повече, понеже властта ми не се оспорва и не ми се налага да забавям или да ускорявам стъпките си заради лишени от възвишеност подбуди, аз мога да изпитвам признателност. И ако той ми се усмихне и ми окаже чест, и опече овца, за да ме посрещне, аз получавам нещо, което идва от човека, нещо равностойно на това, което той би получил от мен. Изпратените като стрели дарове могат да достигнат сърцето ми. Така е и с образа на Бога, който приема най-скромните ти мисли и най-мимолетните ти постъпки, както обедната молитва на обикновения просяк в пустинята, докато за спорния незначителен владетел, дойде ли ти на сърце да му окажеш чест, ще трябва да измислиш някой огромен подарък, тъй като според големината на твоя подарък той ще измери славата си.
Но ето че ако другият завърти скърцащото колело, за да издигне кофата от дъното на кладенеца, после я избута на стубела, смеейки се на скромната си победа, после, наведен, я влачи към мен от слънцето до сянката на стената, където го чакам, и напълни чашата ми от това хранилище на свежест — в този миг аз се потапям в любовта му.