Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Citadelle, 1948 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Росица Василева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Анатолий Буковски (2011)
- Корекция и форматиране
- bashtata (2012)
Издание:
Антоан дьо Сент-Егзюпери. Цитадела. 1 част
Превела от френски: Росица Василева
Рецензенти: Светослав Колев, Румен Воденичаров
Редактор: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Марта Владова
Художник: Валентин Дончевски
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Станка Митрополитска
Издателски № 9076 Формат 84/108/16. Печатни коли 19,50
ISBN 954–445–420–9 (I ч.)
Издателска къща „Христо Ботев“
Предпечатна подготовка Св. Маринов
Печат — Университетска печатница „Св. Климент Охридски“
Издание:
Антоан дьо Сент-Екзюпери. Цитадела. 2 част
Първо издание
Превела от френски: Росица Василева
Редактор: Бояна Петрова
Редактор на издателството: Марта Владова
Художник: Валентин Дончевски
Художествен редактор: Пенчо Мутафчиев
Технически редактор: Ронка Кръстанова
Коректор: Невена Николова
Издателски №9085
Печатни коли 21,50. Формат 84/108/32
ISBN 954–445–421–7 (II ч.)
Издателска къща „Христо Ботев“
Предпечатна подготовка Св. Маринов
История
- — Добавяне
CLXII
И пак те видях пълен с илюзии, когато ми говореше за тези, които живееха скромно, без да искат нищо, като прилагаха на дело своите семейни добродетели, честваха просто празниците си, възпитаваха в благочестие синовете си.
— Сигурно — отговорих ти аз. — Но кажи ми кои са добродетелите им? И кои са празниците им? И кои са боговете им? Ето че вече са особени, като това дърво, което по свой начин усвоява пясъка, а не като някое друго. В противен случай къде би ги открил?
Те не искат друго, казваш ти, освен да живеят в мир… несъмнено. Все пак те вече са война; дори в името на тяхната дълготрайност, понеже изискват да са трайни срещу всичко, което е възможно и в което те биха могли да се претопят. Дървото също е война, в семчицата си…
— Все пак веднъж придобита, тяхната душа може да е трайна. Веднъж изграден, моралът им…
— Без съмнение! Веднъж завършена, историята на един народ може да е трайна. Годеницата, която ти позна, почина млада. Тя се усмихваше. Тя не би могла вече да остарее, красива и усмихната за вечността… Но твоето племе или завладява света, за да погълне враговете си, или потъва в самите ферменти на разпадането си. То е смъртно поради това, че е живо.
Ала ти желаеше трайността на образа, както и на спомена за твоята любима.
Но ти се връщаш да ми възразиш:
— Ако формата му на управление сега е станала и традиция, и религия, и общоприети обреди, то ще продължи да съществува поради това, че пренася своя код през поколенията. И ти ще го видиш щастлив с тази светлина в очите на неговите синове…
— Сигурно — казах му аз, — когато си натрупал запаси, можеш да преживееш известно време с твоя мед. Човекът, изкатерил планината, може известно време да живее от пейзажа, който е покорена височина. Той си спомня за изкачените камъни. Но скоро споменът умира. Тогава и самият пейзаж опустява.
Твоите празници наистина те карат да пресъздаваш селото си или неговата религия, защото са спомен за етапи, за усилия и за жертви. Но постепенно силата им отмира, понеже те придобиват вкус на нещо отживяло или ненужно. И ти неизбежно се чувствуваш такъв. Твоето щастливо племе става уседнало и престава да живее. Ако вярваш в пейзажа, оставаш там и скоро се отегчаваш и преставаш да съществуваш.
Същината на твоята религия беше актът на придобиването й. Ти повярва, че тя е подарък. Ала скоро няма да имаш никаква нужда от този подарък и го захвърляш на тавана, изчерпал силата му, която беше удоволствие от подаръка, а не предмет, с който да разполагаш.
— Значи нямам никаква надежда за почивка?
— Там, където запасите служат. В единствения покой на смъртта, когато Бог прибира в хамбара.